Слово на Астерий, епископ Амасийски за притчата на Лука за неправедния управител (Лука 16:1-13)
Много пъти, беседвайки с вас, съм казвал, че една измамна и лъжлива представа, която е обзела хората, умножава греховете и намалява добродетелите, които всеки от нас е длъжен да упражнява в своя живот. Тази представа е именно това – да смятаме, че всичко, което притежаваме и ползваме в този живот, го имаме като собствени господари и владетели. И поради тази заблуда ние ревностно се борим за тях, воюваме, съдим се и се привързваме към тях като към някакви изключителни притежания.
Но истината не е такава, а напротив – тя е напълно противоположна. Всичко, което сме получили, не е наше; ние също не сме истинските господари и владетели на този живот, сякаш сме в собствен дом, а сме по-скоро пришълци, чужденци и преселници, които се отвеждат там, където не желаят, и тогава, когато не очакват. Отнемат ни притежанията, когато Господ реши, защото те не са истински наши.
Затова и този временен живот е непостоянно нещо: този, който днес е славен, утре може да бъде окаян, достоен за съжаление и помощ; този, който сега е богат и се наслаждава на изобилието на материалното богатство, скоро може да стане беден и да няма дори хляб, който да му служи за поддържане на живота. Именно в това Бог превъзхожда смъртните, защото Той винаги остава един и същ, неизменен, притежаващ неизменна живот, слава и сила.
Но защо започнах да говоря това? Може би за тези, които имат разум и обичат словото, вече е ясно. Лука току-що ни представи една притча, в която описва управителя на чужди блага, изпаднал в затруднение и тревога, защото чул от господаря на имота и богатствата следните думи: „Дай отчет за управлението си и се отстрани, защото няма да позволя повече да се разпореждаш с Моите блага като със свои.
Това обаче не е обяснение на някакво реално събитие, а притча, която учи на нравствена добродетел онези, които възприемат словата в по-дълбок смисъл. Нека всеки знае, че е само управител на чужди блага и като отхвърли от душата си гордостта на самоуправството, нека с кротост и благоговение приеме ролята на отговорен разпоредител и управител. Нека винаги очаква своя Господар и със страх да подготвя отчета за своята оправдателна реч.
Защото ти си само пришълец, получил позволение за кратковременно и преходно ползване. Ако се съмняваш в това, което е очевидно, вгледай се в случващото се и се поучи от най-непогрешимия учител – опита.
Имаш имот – било то получен от предците ти или придобит чрез някаква сделка. Размисли в паметта си и изброи, ако можеш, всички, които са го притежавали преди теб. Насочи вниманието си и към бъдещето и помисли колко още ще го притежават след теб. Кажи ми тогава: на кого наистина принадлежи владението? Ако някой можеше да събере всички притежатели от началото досега, ще се окаже, че те са повече на брой, отколкото самите буци пръст от земята.
Ако наистина искаш да разбереш с точност на какво прилича нашият живот, спомни си дали някога, когато пътуваше през лятото, си видял голямо и разпростряно дърво, простиращо се нашир и надлъж, достатъчно, за да служи със сянката си като подслон за цяла къща. Като си се зарадвал на това, си спрял под него и си останал там, доколкото е било възможно.
Но когато трябваше отново да поемеш на път и ти сам реши да си тръгнеш, дойде друг пътник. Ти взе багажа си и продължи, а той на свой ред разтовари своя и веднага прие всичко, което беше твое – постелята, огъня, сянката на дървото, бликащата вода. Докато той се радваше на удобството, ти вече беше на път. Наслади се и той, а после също го напусна. И така, едно дърво в рамките на един ден стана краткотраен подслон за десетима пътници, но в действителност принадлежеше само на един – на истинския му стопанин.
Така е и с богатствата в този свят – те радват и поддържат мнозина, но истинското господство над тях принадлежи единствено на Бога, който притежава нетленен и неизчерпаем живот.
Също така си виждал и страноприемница, където несъмнено си отсядал по време на път. Ти си оставал там, но не си отнесъл нищо със себе си – ни легло, ни маса, ни чаши, ни подноси, нито други различни съдове. А дори преди да си ги използвал достатъчно, идва друг изморен пътник, покрит с прах, който те притиска да напуснеш страноприемницата и поиска чуждото сякаш е изключително негово.
Такъв е нашият живот, братя, и дори още по-преходен от казаното. Аз се удивлявам на онези, които казват: „Моята земя“ или „Моята къща“, защото по напразен начин си присвояват това, което не им принадлежи, и с три измамни думи прегръщат чуждото. Защото, както лицата на театралните маски не принадлежат на никого поотделно, а всички актьори ги слагат по време на изпълнението, така и земята и нейните богатства преминават от един на друг, както дрехи, които се сменят.
Кажи ми, има ли нещо по-могъщо от царството? Но все пак изследвай царствата: потърси царските мантии – ще намериш много такива, които са обличали телата на множество царе. По същия начин короните, брошките и поясите – всичко това е нестабилно наследство, което преминава от пътуващите към оставащите, без да принадлежи на никого завинаги.
А какво да кажем за знаците на властта – шатрите на управителите, сребърните колесници, златните жезли? Те никога не остават у един и същ управник и никога не принадлежат на никого завинаги, освен за кратко време. Както погребалното ложе приема различни тела в различни моменти, така и символите на властта сменят тези, които ги използват.
Затова и апостолът многократно ни възвестява чрез различни поучителни слова: „Защото преминава образът на този свят“ (1 Кор. 7:31); и още: „Като нямащи нищо, но всичко притежаващи“ (2 Кор. 6:10); както и: „Които се ползват от този свят, нека не се привързват към него“ (1 Кор. 7:31). Всички тези думи насочват към една основна истина – че трябва да живеем като временни пътници, очаквайки сигнала за изхода от този свят.
И за да разбереш точно, че си подчинен на божествени закони и разпоредби, според които трябва да живееш строго, първо осъзнай, че и тялото, и душата ти са подвластни на повелите на добродетелта, и че дори над себе си не си господар. Ти си само управител, комуто е възложено да ръководи мислите, делата и всяко движение на живота си.
Ти получи своето тяло от Твореца, съставено от множество части и устроено с пет сетива за потребностите на живота. Но и тези сетива не са свободни и самоуправляващи се, а всяко едно от тях е слуга на определени закони.
И първо, слушай какво ти казва окото: „Гледай според природата и съзерцавай това, което е достойно за зрение“ – слънцето, което озарява цялата вселена; луната, която с меката си светлина прогонва мрака на нощта; останалите звезди, които, макар да не дават много и достатъчна светлина за нас, все пак сияят с красотата, която им е дадена.
Съзерцавай земята, обрасла с най-различни растения и билки; гледай морето, разпростряно като равна равнина, когато е в пълно спокойствие. Ползвай зрението си, за да гледаш тези и подобни неща. А всички останали гледки, които чрез зрението внасят вреда в душата, избягвай, отминавай ги, дори сложи завеса пред очите си, за да не виждаш. Защото е по-добре да затвориш сетивото си, ако то ти става причина за делата на мрака.
Затова вчера Господ ни говореше чрез Матей: „Всеки, който погледне жена с похот, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат. 5:28). И по-добре би било окото да бъде извадено, ако гледа безредно и вредоносно.
Също така и слухът има заповеди, които предпазват от лошо слушане. Когато слуша за добродетелни неща, трябва да бъде отворен и да предава на душата усещането за полезни слова. Но ако някой, който е спътник на злото, зараза и гибел, се приближи и започне да излива калта на греха в него, от такъв трябва да се бяга както от отровно животно.
Нека и езикът бъде разумен заедно с устата: нека изрича справедливост, а от забраненото да се въздържа – от обиди, клевети, несправедливи обвинения, злословие срещу братята, богохулство срещу Бога. Нека произнася само благопристойни думи, онези, които са благочестиви и съветват към добри дела. Нека всеки човек повтаря думите на псалмопевеца:
„Казах: ще пазя пътищата си, за да не съгреша с езика си“ (Пс. 38:2), и още: „С езиците си коварстват“ (Пс. 5:10), както и: „Защо се хвалиш със злото, силнико, който вършиш беззаконие? През целия ден езикът ти мисли неправда; като наточен бръснач си изкусил измамата“ (Пс. 51:3-4).
Нека устата да вкусва онова, което е полезно. Нека и носът бъде въздържан, да не жадува непрестанно за наслади и да не вдишва уханията на скъпи миризми. Против тези неща и пророк Исайя е строг обвинител.
Нека и ръката помни заповедите, за да не посяга безразборно към всичко. Нека се простира за милостиня, а не за грабеж; нека пази своето, а да не събира чуждото. Нека докосва с любов телата на болните и изтощените, като им оказва добра грижа, а не на тези, които са пълни със сила и са отдадени на блудството.
Така словото ни показа, че ние не сме господари дори на самите себе си, а само разпоредници. Защото всичко, което е подчинено на закони и заповеди, е слуга и подчинено на Законодателя. Ако самите части на нашето тяло не са свободни и независими, а са насочвани според волята на Господаря, какво може да каже човек за онези, които мислят, че могат безотговорно да притежават злато, сребро, земя и други блага?
Нищо не е твое, човече! Ти си слуга, а и онова, което мислиш за свое, принадлежи на Господа. Защото слугата няма лично имущество.
Ти беше доведен гол на този свят; всичко, което притежаваш, си получил според закона на своя Господар – или като наследство от баща си, защото така е разпоредил Бог, „Родителите оставят наследство на децата си“ (Притчи 13:22); или чрез брака си си придобил богатство, защото и бракът, и всичко, което идва с него, е установено от Бога; или чрез търговия, земеделие или други начини на препитание – но и при тях Бог е този, който съдейства и подпомага.
И така, видя се, че ти си получил това, което не е твое. Нека сега видим какво ти е заповядано и как трябва да управляваш онова, което ти е дадено.
„Дай на гладния, облечи голия, изцери страдащия, не пренебрегвай бедния, този, който е захвърлен на кръстопътищата.“ Не се тревожи за себе си и не се грижи как ще прекараш утрешния ден. „Ако направиш това“ – казва Законодателят, – „ще бъдеш почетен; но ако пренебрегнеш заповедта, ще бъдеш сурово наказан.“
В това аз не виждам произволение, нито живот, управляван самостоятелно, а напротив – многото и постоянни заповеди ми показват човек, който е силно ръководен и подвластен на върховните закони, отговорен пред тях и задължен да води уреден и правилен живот като дълг.
А ние, като че ли живеем безразсъдно, гледаме как нещастните и бедните гинат от бедствията си, докато самите ние разточително харчим богатствата си в суетни удоволствия.
Изхранваме множество разточителни ласкатели, събираме около себе си братства на злочести паразити, разпиляваме богатството си за звероборци и животни, без никаква пестеливост в коневъдството, и отново – разхищаваме средствата си за магьосници, мимове и други пагубни забавления!
Ние изпадаме в празно и безумно състояние. Там, където разходът носи неизброимо голяма печалба и безсмъртно спасение, стискаме здраво среброто си, така че дори малко пари да не изпаднат от ръката ни. Но там, където харченето става за грешници, причинява безброй наказания и дори самото огнено мъчение, ние доброволно се хвърляме в него.
Тогава честолюбието изпреварва молбата; отваряме всички врати и оставяме богатството да изтича към външните. Това поведение не подобава на слуги, които очакват своя господар, а на разпуснати младежи, на пияници и невъздържани хора.
Но ако искаш, слушателю, да видиш страха на един разсъдлив и благоразумен разпоредник, който управлява поверените му богатства със страхопочитание, отвори Книгата на Давид. Намери онези думи, където човекът, който е много загрижен за края си, се обръща към Бога и казва:
„Дай ми, Господи, да позная края си и броя на дните ми, какъв е той, за да разбера колко кратък е животът ми.“ (Пс. 38:5)
Виждаш ли как в тези думи като в картина се разкрива вътрешното състояние на молещия се? Той е изпълнен със страх, предвижда бъдещето, очаква съда и се интересува от времето, което му остава, за да не бъде изненадан неподготвен от сигнала за изхода.
Той търси с размишление да осъзнае какво му липсва в този временен живот, за да може, като побърза, да го попълни, преди да дойде онзи, който ще го отведе.
Наистина, краят на всеки от нас е като образ на управителя, когато го отстраняват от неговата служба. Ако сравним двете ситуации – какво изпитва умиращият и какво преживява онзи, който е лишен от управлението си – ще открием тяхното сходство.
Също както управителят предава ключовете и управлението на друг, така и умиращият оставя своето владение на други. Единият е прогонен от своята нива, градини и домове, а другият напуска целия свят, сякаш е бил само временен обитател на едно малко имение. Управителят напуска с мъка своите трудове – лозята, градините, къщите си. Какво тогава мислиш, че чувства умиращият?
Не скърби ли за своите богатства? Не гледа ли с жалост своята собственост, от която е откъснат против волята си след толкова много усилия? Колко далеч остават неговите съкровища и хранилища! И когато пристигне на мястото, което му е определено, ще чуе гласа:
„Дай отчет за управлението си, покажи как си изпълнил заповедите, как си се отнасял към своите съслужители – дали с доброта и милосърдие, или напротив, с тежка ръка и тирания, удряйки, оскърбявайки, лишавайки бедните от насъщния им хляб?“
Ако може да се представи като добър и верен слуга, който е угодил на своя Господар, ще бъде добре за него. Но ако е постъпил обратното, там няма да има биене от пръчки, нито тъмница, нито железни вериги, а огън неугасим и вечна тъмнина, никога неосветявана от светлина (вж. Мат. 25:30).
И ще бъде там „скърцане със зъби“, както ясно ни е предсказано в Евангелието.
Ако никога не беше сигурно, че ще бъдем прогонени от този свят като от чужда земя, тогава можеше да се наслаждаваме напълно на света и да си позволим удоволствията на всички сетива без никакви ограничения.
Но ако това неизбежно ще се случи и дори няма да можем дълго да се радваме на тези блага, тогава, братя, нека се боим от излизането от този свят и да живеем в това временно пребиваване така, както Господ ни е заповядал. Нека не бъдем отвлечени като затворници, обременени с дългове, а да пътуваме свободни, носейки със себе си чиста съвест и представяйки неукорими отчетни книги за своя живот.
Лош разпоредник на този живот беше онзи богат човек, чиято нива роди изобилно (Лука 12:16-21). Той не замисли нищо добро, когато богатата реколта дойде, а отвори ненаситното си желание и широките, неизпълними пазви на алчността, като отреди всичко за собственото си наслаждение, казвайки: „Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и ще кажа на душата си: Имаш много блага, събрани за много години; почивай, яж, пий, весели се!“
Но докато още говореше, дойде онзи, който щеше да го отведе. Яви се страшният слуга, който щеше да го изтръгне от неговия имот. И каква беше ползата от неговия жаден за удоволствия замисъл?
Но какво да кажем за самия житейски опит? Не вика ли той всеки ден чрез делата си, като ни показва онзи, който в средата на деня беше здрав, а преди залез вече беше мъртъв? И друг – силен привечер, който не доживя да види сутрешната зора? Или трети – който умира насред храненето си, преди да е приключил дори с едно ястие? Кой е толкова безумен, че да не вижда как всеки ден някой бива отстранен от управлението на земния си живот?
Но добрият и верен слуга, който е уверен в доброто си управление, приема това така, както го приемаше Павел. Той, макар че Господ не го притискаше, сам бързаше към Него, желаеше напускането си и доброволно се отказваше от своята разпоредителска роля, като казваше: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това смъртно тяло?“ (Рим. 7:24) „За мене е по-добре да се освободя и да бъда с Христос“ (Фил. 1:23).
А човекът, който е привързан към земното и е сроден с пръстта, започва да скърби и изпада в безпомощност при напускането на този свят, както този човек от притчата: „Какво да правя, след като господарят ми ми отнема управлението? Да копая не мога, да прося се срамувам.“ (Лука 16:3)
Тази скръб е присъща на ленивия и влюбения в удоволствията. Скръбта при напускането на този свят е доказателство за привързаност към земните неща и за жал по плътските наслади. А твърдението „Не мога да работя“ издава обвинение срещу ленив живот, предаден на бездействие. Защото ако този човек беше привикнал към трудолюбие, нямаше да се бои от копаенето.
Ако разтълкуваме притчата в духовен смисъл, след напускането на този свят няма вече нито време за труд, нито възможност за просене. Затова никой да не казва: „Не мога да копая“. Дори и да можеше, вече няма кой да му позволи. Сега е времето да обработваме този живот с Божиите заповеди, а бъдещият е отреден за получаване на плодовете от този труд.
Ако не си работил нищо тук, лозята остават необработени и напразно мислиш за копаене. Нито просенето ще ти помогне с нещо.
Ясен пример за това ни е даден чрез притчата за неразумните девици (Мат. 25:1-13). Те, изпаднали в недостиг на елей, без да се срамуват го поискаха от мъдрите девици, но не получиха нищо, а си тръгнаха с празни ръце. Тази притча ни показва, че в часа на идването на Жениха никой не може да се ползва от чуждо масло – тоест от чужди добродетели, за да получи своята награда.
Всеки човек е облечен в своя собствен начин на живот, както в дреха – било то светла и почетна или износена и подобна на дрипите на бедняка. Но не може да я свали, нито да я размени с друга, нито да я украси чрез заем или назаем взета праведност в деня на Съда. Всеки ще остане такъв, какъвто е бил в истината – било то беден в добродетели или богат.
Но какво бихме казали за опрощаването на дълговете, което неправедният управител измисли, за да си осигури утеха в своите беди, като преговаря с другите слуги?
Не е лесно да се приведе тази притча към последователна алегория, в съответствие с написаното. Но онова, което ми се изясни след много размишления, е следното: Всички хора, които се стремим към бъдещо облекчение, когато даваме или опрощаваме чуждото, всъщност си осигуряваме собствена печалба.
Чуждо наричам онова, което принадлежи на Господаря. Защото нищо не е наше – всичко е притежание на Неговото господство.
И така, когато някой, осъзнавайки своя край и предстоящото си преминаване от този свят, облекчи товара на греховете си чрез добри дела – било като прости дълговете на длъжниците си, било като помогне на бедните с богатството, което всъщност принадлежи на Господаря – той си придобива много приятели. Тези приятели ще свидетелстват за неговата доброта пред Съдията и чрез своето свидетелство ще му подготвят място за облекчение и утеха.
Онези, които са получили благодеяния, се наричат свидетели пред Съдията – не защото с думи Го учат, сякаш Той не знае, а защото тяхното добро дело става причина грешниците да бъдат избавени от заслуженото наказание.
Както кръвта на Авел „викаше към Бога“ (Бит. 4:10), така и доброто дело ще свидетелства в полза на този, който го е извършил в Христос Иисус, нашия Господ.
Нему да бъде слава във вечните векове! Амин.