Със сигурност има много начини за четене на Писанието, както и много спорове по темата, както на общо ниво, така и в академичните среди. Но съществува една особеност в четенето на Писанието, която е абсолютно основополагаща за християнската традиция – от първоначалното възвестяване на благата вест до символите на вярата, провъзгласени на Съборите. Това е толкова важно, че Павел го повтаря два пъти в едно и също изречение: „Защото най-напред ви научих на това, което и сам приех, че Христос умря за греховете ни според Писанията, и че беше погребан, и че възкръсна на третия ден според Писанията“ (1 Кор. 15:3-4). Писанието тук е онова, което (донякъде подвеждащо) наричаме Стар Завет. И като се позовава на Писанието, Никейският символ на вярата също потвърждава, че Христос е умрял и възкръснал „според Писанията“. Именно Писанието предоставя рамката, термините, образите и езика, чрез които апостолите и евангелистите разбраха и възвестяваха откриването на Бога в Христос. Старозаветните Писания са били и продължават да бъдат (дори и сега, когато разполагаме с новозаветните Писания) първите Писания на християнската традиция (в крайна сметка самите новозаветни текстове се позовават на тях като на Писанието), основните текстове, чрез които стигаме до откриването на Бога в Христос.

И все пак, да проповядваш Христос „според Писанията“ означава, че християните четат тези Писания по различен начин преди и след срещата си с Христос. Това ясно се вижда при срещата с Христос по пътя към Еммаус. Съпровождайки Христос до Неговите Страдания, учениците никога не успели да разберат в пълнота Кой е Той. Даже Петър, който изповядва вярата си по пътя към Кесария Филипова, след няколко стиха е наречен от Иисус „сатана“ за опита му да Го разубеди да умре на кръста (Мат. 16:13-23). Те Го изоставят при Кръста, не разбрали значението на празния гроб, даже не разпознали възкръсналия Христос. Всичко това не ги накарало да разберат тайнството на личността на Христос. Едва когато Той отворил Писанието и обяснил, с помощта на Закона и пророците, че Човешкият Син трябвало да пострада, за да придобие Своята слава, те се оказали най-накрая готови да Го познаят, когато Той преломил хляба (Лука 24:13-35). Разбира се, те и преди са тълкували Закона и ученията на пророците, но никога по този начин! Подобен пример е случаят с Павел, фарисеина, който познавал подробно Писанията и преследвал християните въз основа на тях, докато самият той не се сблъскал с Христос, който го подтикнал да чете Писанията по съвсем различен начин.

Самият апостол размишлява върху това и описват явлението като „снемане на покривалото“: Същото покривало, което Мойсей поставил на главата си, когато слизал от планината, сега лежи върху текстовете на Мойсей, така че славата, която те съдържат, да не се разкрие, докато покривалото не бъде премахнато чрез обръщане към Господа (2 Кор. 3:12-18).

Събирайки тези и други образи от Писанието, свети Ириней ги оприличава на мозаечен портрет на Христос, който се разкрива, когато се разглежда от гледна точка на правилната „хипотеза“ („Против ересите“ 1.8.1). По този начин Христос, от своя страна, е съкровище, скрито в Писанието, което „се изобразяваше чрез образи и притчи, защото това, което се отнася до Неговото човечество, не можеше да бъде разбрано преди изпълнението на пророчествата, т.е. идването на Христос“ („Против ересите“ 4.26.1). Поради тази причина, продължава Ириней Лионски, на пророк Даниил било казано: „скрий тия думи и запечатай тая книга до последно време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи”. Защото тогава, когато се извърши „свалянето на силата“, те ще разберат всичко това. (Дан. 12:4-7), и подобно на това четем и у Йеремия: „в последните дни ясно ще разберете това“ (Йер. 23:20). И Ириней продължава:

„Защото всяко пророчество, преди да се сбъдне, е пълно със загадки и двусмислици за хората. Когато дойде времето и се сбъдне предсказаното, тогава пророчествата получават ясно и определено тълкувание [екзегеза]. И затова, когато… то се чете от християните, то е съкровище, скрито в полето, но разкрито и обяснено чрез кръста Христов“.

„Писанието е затворено, заградено или запечатано, но се разкрива и отваря чрез Кръста, така че без него то се чете само като „мит“, а когато се чете в светлината на кръста, се разкрива Христос и – заключава той – човекът, който го чете, се прославя подобно на Моисей“.

Сега Писанието може да бъде четено в нова светлина, по начин, различен от предишния, точно както Христос сега е познат не като син на Йосиф, а като вечното Слово на Бога. Както отбелязва Джеймс Кугел, по отношение на Писанието съществуват четири основни отличителни черти, които са в основата на такова четене и които са били общи за всички древни библейски интерпретации.

Първо, Писанието в своята същност е тайнствено: ако не беше тайнствено и изискваше откритост, то не би било Писание.

Второ, то е „фундаментално актуален текст“, написан не за да ни информира за минали събития, а за настоящето: „Всички тия неща им се случваха, за да служат за образи  [τυπικῶς], а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете.“ (1 Кор. 10:11).

Трето, Писанието е хармонично – това означава, че Законът и учението на пророците говорят за Този, Който ще отвори книгата и за това, как Той ще трябва да пострада, за да достигне Своята слава.

Четвърто, на основата на предходните три, то е „вдъхновено“; неговото вдъхновение възниква, когато Писанието се отваря чрез вдъхновено четене, при което всичко има връзка със самия Христос, Който говори с нас чрез Писанието.

Четенето на Писанието от апостолите и евангелистите, както и от светите отци, които следват тяхната традиция, се осъществява в рамките на това „разкриване“ или „отваряне“ на книгата, и в този смисъл то винаги е „апокалиптично“ (в смисъла на откровение, което е основното значение на думата „апокалипсис“). Според св. Григорий Нисийски няма значение дали ще наречем този метод на четене „алегоричен“ или „тропологичен“. („Тълкувание на Песен на песните“). И нека кажем направо, ако Писанието не се чете „апокалиптично“ или „алегорично“, то не се чете като Писание, а просто като история, или, както казва свети Ириней Лионски, като „мит“ (дори да е „исторически верен“, бихме добавили ние). В светлината на това откровение, разбира се, можем да четем Писанието като повествование, простиращо се от Адам до Христос (това, което Ириней и други наричат „икономия“ (домостроителство), но което от XVIII век по различни причини и малко подвеждащо започва да се нарича „история на спасението“ – подвеждащо, защото това не е „история“ в смисъла на историческата дисциплина, а по-скоро богословско четене на цялото Писание от перспективата на есхатона).

Така ние имаме един „синхронен“ поглед върху Писанието, виждайки го като едно цяло, в една снимка, така да се каже, като мозаечно изображение на самия Христос, което се разгръща по „диахроничен“ начин като Божие домостроителство. Когато Писанието се разглежда от перспективата на края (есхатона), то това е апокалиптичното „снимане на покривалото“ чрез Кръста. Колкото до нашето собствено диахронично четене – нужно е време, за да се чете от един текст до следващия, и докато отделяме време за такова четене, Писанията се откриват за нас и ни водят все по-дълбоко към тайнството на Иисус Христос. Ние узряваме, преминаваме от мляко към твърда храна, докато постепенно се обличаме в Христос.

Тези моменти отличават четенето на Писанието от самото начало и през епохата на Съборите, като оформят богословските размишления от този период и водят до догматичните му определения. От една страна, Арий би възприел думите на Премъдростта, с които тя говори за Себе Си в Притчи 8:22-5 („Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време“), като отнасящи се до Христос и по един единствен начин. Това го води до т.нар. „обединяващо“ четене на различните места в Писанието, където се говори за Христос, при което Христос не се разглежда нито като напълно божествен, нито като напълно човешки по природа, а като свързващо звено на божествеността. И обратно, свети  Атанасий, следвайки традиция, която има корени поне в свети Игнатий Богоносец (срв. Послание до ефесяни 7:2), изучавал Светото Писание „разделено“, или „на части“ – което означава, че в някои текстове се говори за Христос като за Бог („Той Ме ражда“ – в сегашно време и без допълнението за цел), а в други – като за човек („Той Ме създаде“, с цел), така че Христос е посредник, Който е едновременно напълно божествен и напълно човешки по природа.

„Следователно, както многократно сме казвали, това е целта и характерът на Светото Писание: че пророчеството за Спасителя в него е двойно – че Той винаги е бил Бог и е Син, като Слово, сияние и мъдрост на Отца, и че по-късно, заради нас, като прие плът от Дева Мария, Богородицата, стана човек.“ (Против арианите 3.29). Този двоен възглед се съотнася с разграничението между богословие и икономия: Христос е Бог и става човек заради нашето спасение, където разграничението между „е“ и „става“ не е част от времевия разказ (защото за Бога няма време), а логическо разграничение между начина, по който се говори за Христос в хода на Писанието: като Син Божи, какъвто е, или като това, което става заради нашето спасение (вж. Григорий Богослов, Слово 29.18).

Диодор от Тарс и Теодор Мопсуетски са първите (след Маркион), които твърдят, че Писанието (Старият Завет) не говори за Христос и трябва да се тълкува само според собствената му история, която е различна от тази на Новия Завет – екзегетична практика, която кореспондира с тяхната „дву-просопна“ (δυο-προσωπική) христология, тоест разглеждането на Божието Слово като различно от човека, роден от Мария, и пребиваващо в него като в храм. Халкидонският събор, следвайки свети Кирил Александрийски, въпреки че използва фразеологията за двете природи, отново подчертава категорично единството на  Иисус Христос, съвършен Бог и съвършен човек, към Когото Писанията се отнасят и в двете Му природи. Богочовекът тълкува и определя какво е Бог и какво е човек в едно лице и една ипостас.

Това е разбирането на Писанията, присъщо на богословската мисъл, която доведе до основополагащите догмати на християнското богословие. Обаче симфонията между догматическото изследване и библейското тълкуване, както се прилагат в рамките на една литургична общност и аскетична практика с цел да „се облечем в Христос“, се разрушава, когато „догматите“ се изведат и изолират от тази среда, за да бъдат разглеждани „систематично“, независимо от библейското тълкуване. Когато те се поставят паралелно с други начини на библейско четене, особено с исторически ориентирани подходи, резултатът е объркване относно това как всичко се съчетава – като едни настояват на абсолютната историчност на всяка дума в Свещеното Писание, а други поддържат абсолютната историчност само частично. Но нито едните, нито другите четат Писанието като Писание. Когато се чете като такова, се разкриват различни начини за разбиране на съдържанието му.

Например, свети Григорий Нисийски в своето съчинение „Сътворението и първият човек“ чете първата глава на Битие като Мойсеево описание на „антропогенезиса“. Първо се появяват растенията (оживотворени от „растителна душа“), след това живите същества (в които можем да разпознаем способността за възприятие и движение) и накрая – човешкото същество (с всички характеристики на по-нисшите нива, но също така оживотворено от „разумна (логосна) душа“). Заключението на свети Григорий е, че Мойсей ни учи, че „природата прави, така да се каже, „изкачване“, стъпка по стъпка – във връзка с различните жизнени качества – от най-низшата към най-съвършената форма“. Това е част от разсъжденията на свети Григорий за сътворението на човека, а не опит да „прави история“, но показва плодотворността на патристичното тълкуване и може би ни подсказва изход от нашите съвременни дилеми.

John Behr, “Reading Scripture”, in Public Orthodoxy