Въпросите относно произхода и канона на новозаветните свещени книги имат особено важно значение в областта на Свещеното Писание на Новия Завет. Поради това си значение те се изследват усилено и обстойно от учените още от първите времена на християнството и до сегашно време. Създала се е огромна литература върху тях.
Гръцката дума канон произхожда от думата ὁ κανών -όνος произхожда от думата ἡ κάννη (тръстика), която има не гръцки, а семитски произход. Думата канон има многобройни и разнообразни значения, които могат да бъдат разпределени в следните четири групи: първо – прът, линия, инструмент за определяне на прави линии при дърводелството и зидарството; второ – правило (regula), образец, пример; трето – плоча или дъска с надпис, таблица, списък, каталог, сборник; и четвърто – дял, данък (граждански или църковен). Поради многобройните си значения тя се употребява в различни науки – философията, църковното право, литургиката и Свещеното Писание. В израза „канон на Свещ. Писание“ тя се употребява със значение „сборник“. В канона на Свещеното Писание на Новия Завет влизат 27 книги: четири евангелия — от Матей, Марк, Лука и Йоан; книгата Деяния на светите Апостоли; 7 съборни послания — едно на ап. Яков, две на ап. Петър, три на ап. Йоан и едно на ап. Юда; 14 послания на ап. Павел —до Римляни, две до Коринтяни, до Галатяни, до Ефесяни, до Филипяни, до Колосяни, две до Солуняни, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите, както и Апокалипсисът — Откровението на ап. Йоан.
Най-ранна, по време, книга в Свещеното Писание на Новия Завет е евангелието на св. ап. Матей. То било написано на еврейски език. За това свидетелства апостолският мъж св. Папий Йераполски, живял и работил в края на първия век и първата половина на втория. „Матей, — казва св. Папий, според едно предание от св. ап. Йоан, — записал беседите — τα λόγια (на Господа, б. н.), а ги тълкувал всеки, както могъл“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история III, 39). Под τα λόγια тук трябва да се разбира св. евангелие от Матей. Св. Папий бил написал съчинение в пет книги под заглавие „Изяснения на Господните изречения (λογίων)“. И в това заглавие думата τα λόγια е употребена със значение „евангелия“. Има пълни основания да се допусне, че в споменатото си съчинение св. Папий тълкувал четирите канонически евангелия. За това, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език, свидетелстват и мнозина древни църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1), Ориген (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 3, 24) и др. Според едни учени евангелието било написано на древно-еврейски език, а според други — на арамейски език, на който език евреите говорели в Палестина през времето на Иисус Христос. Основателно е мнението на вторите учени. Има основание да се приеме, че сам евангелист Матей превел евангелието си на гръцки език, на който език то се е запазило до сегашно време.
Евангелието от Матей било написано в Палестина (вероятно в Йерусалим) през 41 г. „Матей, — казва древният църковен историк Евсевий Кесарийски ( 340 г.), — като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото присъствие“ (Църковна история, 3, 24). Евангелист Матей напуснал Палестина през 42 г., през която година напуснали Палестина мнозина от апостолите, поради гонението против християните, подигнато от цар Ирод Агрипа I. Че евангелист Матей написал евангелието си през времето на цар Ирод Агрипа I се вижда от обстоятелството, че в своето евангелие той поместил обстойно речите на Иисус Христос против книжниците и фарисеите, тъй като те били покровителствани от този цар. Като изброява апостолите на Иисус Христос, евангелист Матей нарича себе си, от скромност, митар (Мат. 10:3), какъвто той не е наречен в списъците на св. апостоли, дадени от евангелистите Марк и Лука (Марк 3:18; Деян. 1, 13).
Освен у св. Папий Йераполски и Евсевий Кесарийски, и у мнозина други древни църковни писатели има свидетелства, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей. Такива свидетелства има у св. Ириней Лионски (ок. 202 г.) – Против ересите, 3, 1, 1; 5, 8; у Ориген (254 г.) – в Църковната история на Евсевий Кесарийски 6, 25; у Тертулиан (първата половина на 3 век) – Против Маркион, 4, 2 и др.
Втора, по време, новозаветна свещена книга е евангелието от св. ап. Марк, който, според древно предание, бил от числото на 70-те Христови апостоли. Своето евангелие той написал през 44 г. в Рим. Че св. евангелист Марк е бил в Рим и там написал своето евангелие, може да се види от следните обстоятелства. През нощта, когато св. ап. Петър бил изведем по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, той отишъл в къщата на Мария, майката на евангелист Марк и оттам още през същата нощ отишъл „на друго място“, както повествува дееписателят св. ап. Лука (Деян. 12:17). Другото място, в което отишъл ап. Петър, е Рим. Като напуснал Палестина, ап. Петър минал през малоазийските страни Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (вж. 1 Петр. 1:1); от тези страни той преминал в Македония, оттам в Гърция — гр. Коринт, и оттам отишъл в Рим. Когато ап. Петър напуснал къщата на Мария, майката на евангелист Марк, той взел със себе си евангелист Марк. Че това е така, може да се заключи от обстоятелството, че в първото си послание (1 Петр. 5:13) той праща поздрав на християните в гореспоменатите малоазийски страни от Марк, като познат на тях.
Св. ап. Петър отишъл в Рим, както съобщава Евсевий Кесарийски (Църковна история 2, 14, 15), в 42 г., в началото на управлението на император Клавдий. В Рим евангелист Марк слушал речите на ап. Петър за живота и дейността на Иисус Христос и ги записал, по молбата на римските християни, в своето евангелие. Като тълкува 1 Петр. 5:13, Климент Александрийски (ок. 215 г.) казва: «Марк, спътникът на Петра, когато Петър проповядвал открито евангелието в Рим пред някои императорски конници и привеждал много свидетелства за Христа, замолен от тях, дa бъде запазено за памет това, което било говорено, съставил от това, което било проповядвано от Петра, евангелие, наричано Евангелие от Марка“ (вж. Th. Zahn, Einleitung in das Neue Testament, 2. Auflage, Bd. II, 1924, S. 218).
Свидетелство за написването на второто каноническо евангелие от Марк дава и св. Папий Йераполски. Като говори за написването на евангелието от Марк, той, според едно предание от св. ап. Йоан, казва: „Марк, изтълкувателят на Петра, записал с точност всичко, каквото запомнил“ (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39).
Като излага извеждането на Иисус Христос от Гетсиманската градина, дето бил предаден от Юда Искариотски, евангелист Марк казва: „Един момък, обвит с платнище по голо тяло, вървеше подире Му; и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга гол от тях“ (Марк 14:51—52). Този младеж, както се признава от мнозина видни екзегети в древно и ново време, е самият евангелист Марк, който, от скромност, скрива своето име.
Че евангелието от Марк било написано в Рим, се вижда още и от обстоятелството, че в него има латинизми (Марк 12:42; Марк 15:16).
За написването на второто каноническо евангелие от евангелист Марк свидетелстват, освен св. Папий Йераполски, Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, още и мнозина други древни църковни писатели: св. Юстин Мъченик (ок. 165 г.) в „Разговор с Трифона Юдеина“, 106; св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1); Тертулиан (Против Маркион, 4, 5); Ориген (в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и др.
Св. евангелист Лука написал две новозаветни свещени книги: Евангелие и книгата Деяния на св. Апостоли. В края на книгата си Деяния на св. Апостоли, като говори за първите, двугодишни, римски окови на св. ап. Павел, евангелист Лука казва: „Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като. проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено“ (Деян. 28:30—31). С тези думи евангелист Лука завършва тази си книга. Св. ап. Павел отишъл в гр. Рим, за да бъде съден от кесаря като римски гражданин, както ще бъде изтъкнато по-нататък, през първата половина на 61 г. В окови той стоял там две години — от средата на 61 до средата на 63 г. Евангелист Лука не бил в Рим при съденето на ап. Павел от кесаря (вж. 2 Тим. 4:16—17). Оттук може да се заключи, че евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли през първата половина на 63-та година, или около средата на тази година, в гр. Рим, преди да се започне съденето на ап. Павел от кесаря. Св. Иполит Римски в съставения от него ок. 190 г. Мураториев канон ясно и определено свидетелства, че книгата Деяния на св. Апостоли била написана от евангелист Лука. За написването на тази книга от евангелист Лука свидетелстват и мнозина древни църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите 3, 14, 1; 3, 13, 3); Климент Александрийски (Стромати, 5, 12), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 3, 4, 6–8), блаж. Йероним (За знаменитите мъже, 7) и др.
От мястото, дето евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли и от годината, в която я написал, може да се съди за мястото и годината на написването на неговото евангелие. В началото на книгата си Деяния на св. Апостоли евангелист Лука казва: „първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи, до деня, когато се възнесе“ (Деян. 1:1–2). Ясно е, че под „първата книга“ тук трябва да се разбира евангелието от Лука и че това евангелие било написано преди книгата Деяния на св. Апостоли. Тъй като книгата Деяния на си. Апостоли била написана в гр. Рим през първата половина на 63-та година или около средата на тази година, има основания да се допусне, че евангелието от Лука било написано също в Рим малко по-рано – в началото на 63 или в края на 62 г.
Че евангелието от Лука било написано в Рим, може да се съди и от това, че в езика му има някои латинизми (Лука 7:4; Лука 14:18).
Подобно на евангелист Марк, и евангелист Лука не съобщава, поради скромност, своето име в евангелието си. В разказа си за явяването на възкръсналия Иисуса Христа на двама ученици по пътя за Емаус (Лук. 24:13—32) евангелист Лука съобщава името само на единия ученик — Клеопа; името на другия ученик, който е самият той, не съобщава.
За мястото и времето на написването на петте новозаветни свещени книги на св. ап. и евангелист Йоана може да се съди въз основа на неговия живот. Според древно църковно предание, засвидетелствано у мнозина древни църковни писатели — св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан. Евсевий Кесарийски и др., – ап. Йоан прекарал последните години от живота си в малоазийския град Ефес, където той, според съобщението на Симеон Метафраст, се бил преселил през време на Нероновото гонение против християните. В този град ап. Йоан починал и там бил погребан. В писмото си до папа Виктор (189—199 г.) ефеският епископ Поликрат пише: „в Азия са погребани велики началоводители. . . също Йоан, който се бил облегнал върху гърдите на Господа, … е погребан в град Ефес“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 24). В Ефес била построена църква на името на ап. Йоан, която била преустроена от император Юстиниан и по-късно разрушена. При разкопките, които бяха направени неотдавна в Ефес, бяха намерени под църквата, посветена на св. ап, Йоан, пет подземни помещения, разположени в кръст. „Няма никакво съмнение, — казва ученият Йосиф Кайл, — че едно от тези помещения е гроб на Йоана Богослова, или дори цялата система помещения“ (Jahreshefte des Österreichischen Archäologischen Institutes in Wien, В. XXIV, 1928, Beiblatt, S. 59).
В 14-та година от управлението на император Домициан (81–96 г.), значи в 95 г., св. ап. Йоан бил заточен на остров Патмос, намиращ се в Средиземно море недалеч от бреговете на Мала Азия. От това заточение той се върнал след смъртта на императоратор Домициан, през времето на император Нерон (96–98 г.). Връщането на ап. Йоан от о. Патмос в Ефес станало, навярно, през 97 г. За заточението му на остров Патмос и за връщането му в Ефес свидетелствуват древните църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите 5, 30, 3), Ориген (Тълкувание на Матей, 16, 6), блаж. Йероним („За знаменитите мъже“, 9), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 18, 20, 23).
През време на заточението си на остров Патмос, в 95 или 96 г., ап. Йоан написал книгата си Апокалипсис – Откровение, както сам той съобщава в нея (Откр. 1:9). За написването на Апокалипсиса от евангелист Йоан свидетелстват мнозина древни църковни писатели — св. Юстин Мъченик (Разговор с Трифона Юдеина, 81), св. Ириней Лионски (Против ересите, 4, 20; 5, 26, 30), Тертулиан (De praescr., 33; Против Маркиан, 3, 14, 24; 4, 5) и др. Св. Юстин Мъченик казва: „освен това у нас някой, на име Йоан, един от Христовите апостоли, в даденото му Откровение (ἐν ἀποκαλύψει)“ – Разговор с Трифон Юдеина, 81.
След като се върнал от заточението си на остров Патмос в Ефес през 97 г., в следващата 98 г. св. ап. Йоан написал в този град своето евангелие. Въпросът за написването на четвъртото каноническо евангелие от ап. Йоана се разглежда усилено и обстойно в богословската книжнина от два века насам. Той е известен под името „Йоанов въпрос“. Почти всяка година се появяват изследвания за него. Създала се е голяма литература по този въпрос. Някои богослови, предимно протестанти-рационалисти, неоснователно намират, че това евангелие било написано не от евангелист Йоан.
В древната християнска писменост има твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от св. ап. Йоан. В Мураториевия канон, съставен от св. Иполит Римски ок. 190 г., изрично се казва, че това евангелие било написано от ап. Йоан. След като съобщава, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей, второто — от евангелист Марк, третото — от евангелист Лука, св. Ириней Лионски казва за четвъртото евангелие: „след това Йоан, ученик на Господа, на Чиито гърди той се бил облегнал, също издал евангелие през време на своето пребиваване в град Ефес“ (Против ересите, 3, 1, 1). Ясни и твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от ап. Йоан има у Ориген (в Църковната история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и у мнозина други древни църковни писатели. Като говори за ап. Йоан, според свидетелството на Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски казва: „Нека да видим и писанията, които безпрекословно принадлежат на самия този апостол. Преди всичко трябва да бъде признато означеното с негово име Евангелие, известно на поднебесните църкви“ (Църковна история. 3, 24).
И в съдържанието на четвъртото каноническо евангелие има ясни и убедителни доказателства, че то било написано от св. евангелист Йоана. Подобно на светите евангелисти Марк и Лука, и св. евангелист Йоан не споменава, поради скромност, своето име в евангелието си. Не споменава той не само своето име, но и имената на баща си Зеведей, на майка си Саломия и на брата си Якова. Това никой друг не би сторил, освен сам евангелист Йоан. Като разказва за отиването на двама ученици на св. Йоан Предтеча при Иисус Христос, ап. Йоан съобщава името само на единия ученик — ап. Андрей; името на другия ученик той не споменава, защото този ученик е самият той. За ап. Андрей ап. Йоан казва: „той пръв намира брата си Симона“ (Йоан 1:41). От тези негови думи може да се заключи, че той намерил „втори“ брата си Яков.
В своето Евангелие св. ап. Йоан нарича себе си обичен ученик на Иисуса Христа. Като разказва за Тайната вечеря, ап. Йоан пише: „а един от учениците, когото Иисус обичаше, се беше облегнал на гърдите Иисусови“ (Йоан 13:23; срв. 19:26; 20:2; 21:7, 20). На няколко места в Свещ. Писание на Новия Завет се съобщава, че ап. Петър и ап. Йоан действали при много случаи заедно (Деян. 3 и 4 гл.; Деян. 3:14–17). Ако при такива случаи е посочен единият от тях, може с положителност да се знае, кой е другият. Като говори за ап. Петра и за един ученик, който бил о него, ап. Йоан нарича този ученик „другият ученик“ (Йоан 18:15, 16; Йоан 20:2–3, 4, 8). Този друг ученик не може да бъде никой друг, освен самия ап. Йоан.
След като написал в Ефес, през 98 г., своето Евангелие, в същия град и през същата година той написал и трите си послания. За това говори обстоятелството, че неговото първо послание представлява, по своето съдържание, извадки от съдържанието на евангелието му.
Автор на първото съборно послание е св. ап. Яков, брат Господен. Той бил поставен от св. апостоли за предстоятел на йерусалимската църква (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 7, 19; 2, 23). Като такъв той бил председател на Апостолския събор в Йерусалим, станал през първата половина на 51-та г. В речта си, произнесена на този събор, ап. Яков изказал мнение, възприето после като решение на събора, че християните трябва да бъдат освободени от изпълняването на ветхозаветния обредов закон. Св. ап. Яков починал в 62 г., като, според свидетелствата на Климент Александрийски и Егезип (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 23), бил блъснат от книжниците и фарисеите от покрива на йерусалимския храм, дето те го поставили, за да говори на народа против Иисуса Христа; той обаче не направил това, а изповядал своята вяра в Господа Иисуса Христа като Спасител на света. От местата в посланието на ап. Якова, дето той говори за „закона на свободата“ — за закона на Иисуса Христа (1:25; 2:12), и от обстоятелството, че ап. Павел имал под ръка посланието на ап. Яков при написване през 58 г. на посланието си до Римляни (Пак. Яков 1:4=Рим. 5:3; Яков 2:23=Рим. 4:3; Яков 4:4=Рим. 8:7) може да се установи, че ап. Яков написал посланието си през 52 – 53 г. в Йерусалим.
Св ап. Петър написал две съборни послания. Както бе отбелязано по-рано, той, след чудесното си освобождение от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, отишъл през 42 г., в началото на управлението на император Клавдий, в Рим. В този град той, през време на Нероновото генение против християните, бил разпнат на кръст, надолу с главата, по негово желание, в 67 г. Не през всичкото време от 42 г. до 67 г. ап. Петър бил в Рим. През 51 г. той участвал в Апостолския събор в Йерусалим, на който произнесъл реч. И двете си послания той отправил към християните в малоазийските страни: Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния, през които бил минал след чудесното си освобождение от тъмницата. Посланията си ап. Петър написал от Рим, който град той нарича Вавилон (1 Петр. 5:13). И ап. Йоан на няколко места в книгата си Апокалипсис нарича Рим – Вавилон (Откр. 16:19; Откр. 17:5; Откр. 18:2; Откр. 10:21). Тъй като от няколко места в първото послание на ап. Петра (1 Петр. 2:13–14; 1 Петр. 3:13) може да се заключи, че, когато той пишел това си послание, нямало още гонение против християните, ще трябва да се приеме, че това си послание той написал в края на 63 г. или в началото на 64 г., през която година, от 18 до 24 юли, станал пожарът в Рим, причинен от император Нерон, и след който пожар той подишал жестоко гонение против християните. Второто си послание ап. Петър написал в Рим през 66 г., една година преди смъртта си.
Св. ап. Юда, авторът на последното – седмото – съборно послание, нарича себе си „брат на Якова“, брата Господен. Има основания да се приеме, че този ап. Юда, също брат Господен, е едно и също лице с ап. Юда, наричан още Левей или Тадей, или Юда Яковов (Мат. 10:3; Марк 3:18; Деян. 1:13), който е един от 12-те апостоли на Иисус Христос. Ап. Юда се нарича Юда Яковов не по името на баща си, а по името на брата си ап. Яков, който заемал видно място в йерусалимската църква, бил неин предстоятел. И Мария Клеопова, майката на братята Господни — Яков, Йосия, Юда и Симон (Марк 6:3) се нарича Яковова (Марк 16:1) или Йосиева (Марк. 15:47) на името на синовете си Яков и Йосия. Между посланието на ап. Юда и второто послание на ап. Петър има много сходни места: Юда 4=2 Петр. 2:1–3; Юда 6=2 Петр. 2:4; Юда 7=2 Петр. 2:6; Юда 8–10 = 2 Петр. 2:10–12 и др. Въз основа на тези сходни имена може да се допусне, че при писане на второто си послание ап. Петър е имал под ръка посланието на ап. Юда и се е ползувал от него. И мнозина видни западни богослови, католици и протестанти — И. Белзер, М. Майнертц, И, Зикенбергер, Р. Кнопф и др., изказват такова мнение. Като се вземе пред вид това обстоятелство, ще трябва да се приеме, че ап. Юда написал посланието си преди 66 г. в Палестина.
Преди да се разглежда въпросът за времето и мястото на написването на посланията на св. ап. Павел, ще трябва да се определят датите на някои важни събития от живота и дейността му.
Убиването на св. архидякона Стефана от юдеите, при което убиване присъствал ап. Павел (Деян. 7:58), станало през 36 г., тъй като през тази година Палестина останала без римски прокуратор и юдеите са могли да изпълнят сами смъртна присъда, без да имат за това разрешение от римската власт. През следващата 37 г., след чудото по пътя за Дамаск, ап. Павел се обърнал към Иисус Христос. От жесток гонител на християните той станал ревностен проповедник на Христовото учение, до такава степен ревностен, че пожертвал живота си за вярата си в Иисус Христос. В посланието си до Галатяни, като говори за отиването си в Йерусалим за Апостолския събор, ап. Павел казва: „сетне, след четиринайсет години, пак възлязох в Йерусалим с Варнава, като взех с мене си и Тита“ (Гал. 2:1). Четиринадесетте години тук той брои от годината на обръщането си към Иисуса Христа. Значи, Апостолският събор бил станал през 51 г., и именно през първата половина на тази година. През време на проповедническата си дейност ли. Павел предприел четири големи пътешествия. Първото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия, той започнал от гр. Антиохия и го завършил пак в този град. Второто си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия н на Европа, той също започнал от Антиохия и също го завършил в този град. Третото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия и на Европа, гни започнал пак от Антиохия, но го завършил в Йерусалим. След освобождаването си от първите римски окови ап. Павел започнал от Рим четвъртото си пътешествие, извършено също в някои страни на Мала Азия и на Европа, и го завършил в Рим, дето през време на Нероновото гонение пострадал мъченически в 67 г.
През време на първото си пътешествие ап. Павел бил на остров Кипър, когато проконсул там бил Сергий Павел. Проконсулите в римската императория се назначавали за една година — от 1 юни или 1 юли, до 1 юни или 1 юли на следващата година. В надписа на един запазен римски граничен камък се казва, че някой си Sergius Paulus бил претор през 47–48 г. Видният историк Т. Момзен (1817–1903 г.) изказва мнението, че същият този Sergius Paulus е бил проконсул на остров Кипър през 46–47 г. Значи, първото пътешествие на ап. Павел продължавало от средата на 46 г. до края на 49 г.
Второто си пътешествие ап. Павел предприел след Апостолския събор в Йерусалим, през втората половина на 51-та година. Като минал през някои малоазийски страни, гр. Троада и гр. Филипи в Македония, дето оставил спътника си евангелист Лука, през Солун и Атина той отишъл в Коринт, дето проповядвал около година п половина. В този град проконсул бил Галион, брат на философа Сенека. В едно писмо, изпратено от император Клавдий до общината на Делфи в Гърция, запазено върху стените на този град, открито в края на миналия век и обнародвано от Fr. Bourguet в 1905 г., се говори за Галион като проконсул на Гърция и за 26-то акламиране на Клавдия, което станало около средата на 52 г. Въз основа на това писмо може да се заключи, че второто пътешествие на ап. Павел продължило от втората половина на 51 г. до към средата на 53 г. През време на това си пътешествие ап. Павел написал в Коринт двете си послания до Солуняни – първото в края на 52 г., а второто – в началото на 53 г.
Като прекарал зимата на 53–54 г. в гр. Антиохия, ап. Павел предприел през първата половина на 54 г. третото си пътешествие. Проповядвал повече от три години в гр. Ефес. В началото на проповедта си в този град, през първата половина на 55-та година, той написал посланието си до Галатяни. Към края на тази си проповед, през първата половина на 57 г., преди празника Петдесетница, ап. Павел написал първото си послание до Коринтяни (вж. 1 Кор. 16:8). След бунта против него, предизвикан от златаря Димитър, той напуснал Ефес, минал през Троада и отишъл в македонския град Филипи. В този град, през втората половина на 57 г., ап. Павел написал второто послание до Коринтяни, което изпратил по Тит и евангелист Лука (вж. 2 Кор. 8:1-8—23). От Филипи ап. Павел отишъл в гр. Коринт, дето в началото на 58 г. написал посланието си до Римляни, което изпратил по Фива, диакониса при църквата в гр. Кенхрея, пристанище на Коринт за Егейско море (вж. Рим. 16:1–2).
Като се връщал от третото си пътешествие, ап. Павел минал през македонския град Филипи, тъкмо през това време, когато бил празнуван юдейският празник Пасха. От Филипи той отишъл в Троада. „А ние, — пише евангелист Лука за себе си и ап. Павел, — отплувахме от Филипи след дните на безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях (другите спътници на ап. Павел, които били заминали за Троада по-рано — вж. Деян. 20:4—5; б. н.), дето прекарахме седем дим. И в първия, ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ» (Деян. 20:6—7). От тези думи на евангелист Лука се вижда, че дванадесетият (според юдейското изчисление, единадесетият) ден след празника Безквасници-Пасха (т. е. след 24-ия ден на месец писан) се паднал в неделя. Ученият F. H. Kugler изчислил, че дванадесетият (т. е. единадесетият, според юдейското изчисление) ден се бил паднал в неделя през 58-та година. Астрономът Gerhardt, като взел под внимание тълкуванието на проф. Th. Zahn върху Деян 20:6–7, изчислил, че четиринадесетият ден на месец нисан, в който била отпразнувана юдейската Пасха в гр. Филипи, по времето на връщането на ап. Павел от третото му пътешествие, се бил паднал във вторник. Такова съвпадение е могло да стане през 58-та година. От гр. Филипи ап. Павел отишъл в Йерусалим преди празника Петдесетница (вж. Деян. 20:16). От гореизложеното се вижда, че третото пътешествие на ап. Павел продължило от първата половина на 54 г. до средата на 58-та година.
След като се върнал от третото си пътешествие в Йерусалим, ап. Павел бил хванат от юдеите, които го извели вън от града и искали там да го убият. Хилядникът Клавдий Лисий го спасил и го изпратил в Кесария при прокуратора Феликс. Като изслушал обвиненията на юдеите против ап. Павел и речта на последния, Феликс поставил ап. Павел в окови, в които той стоял две години, и които са известни под името „кесарийски окови“. В тези окови ап. Павел не бил държан строго; ползвал се с известна свобода (Деян. 24:23). Като изминали две години от поставянето на ап. Павел в окови, прокураторът Феликс бил заместен от прокуратора Фест (Деян. 24:27). Според съобщението на Йосиф Флавий (Юдейски древности, XX, 8, 10–11), Фест бил прокуратор около две години. В 62 г. той бил заместен от Албин. Въз основа на това ще трябва да се приеме, че заместването на Феликс от Фест станало в 60 г., както приемат мнозина учени — Schürrer, Th. Zahn и др. Значи, ап. Павел стоял в кесарийските окови от средата на 58 г. до към средата на 60-та година.
Св. ап. Павел помолил Феста, когато той разглеждал неговото дело, да го изпрати в Рим за съд от кесаря, тъй като топ, като римски гражданин, имал право на това (Деян. 25:12; Деян. 26:32). През втората половина на 60 г. ап. Павел бил изпратен в Рим за съд от кесаря. Като презимувал на остров Малта, той през пролетта на 61 г. пристигнал в гр. Рим. Там бил поставен в окови, известни под името «първи римски окови», в които стоял две години — от средата ма 61 г. до средата на 63 г. И в тези окови той не бил държан строго,, а се ползвал с известна свобода (вж. Деян. 28:30 – 31). През време на тези си окови ап. Павел написал четири послания— в края на 62-та година посланията си до Филимон, до Колосяни и до Ефесяни, — и в началото на 63 г. посланието си до Филипяни. И в четирите послания той споменава за своите окови; в посланието си до Филипяни той изказва надеждата си за скорошно освобождение от оковите (2:24).
След освобождението си от първите римски окови ап. Павел написал от Италия в края на 63 г. или в началото на 64 г. посланието си до Евреите. В това си послание той говори за оковите си като за нещо минало (10:34) и праща поздрав от „тия, които са от Италия“ (Евр. 13:24).
През първата половина на 64 г., преди пожара в гр. Рим, ап. Павел предприел от гр. Рим четвъртото си пътешествие. В това си пътешествие той минал през следните места: остров Крит (там оставил за епископ ап. Тит), Ефес (там оставил за епископ ап. Тимотей), Троада, Филипи в Македония, Коринт, Никопол на югоза¬падния бряг на Епир (сега Палеопревеза). От Никопол, в началото на 66 г., ап. Павел отпътувал за Рим, където пристигнал през време ма Нероновото гонение против християните. Тук той бил хванат и поставен в окови, известим под името «втори римски окови». През 67 година ап. Павел завършил живота си мъченически; понеже бил римски гражданин, той бил осъден на смърт чрез обезглавяване с меч. През време на четвъртото си пътешествие ап. Павел написал три послания: Първо до Тимотея — в 65 г. от Филипи; до Тит — в 65 г. от Коринт; второ до Тимотей – в 66 г. от Рим. Второто послание до Тимотей било последното от посланията на ап. Павел. В това си послание той пише на ап. Тимотей: „Аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи. С добър подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, Които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:6 – 8).
За съборните послания и за посланията на ап. Павел има твърди свидетелства в древната християнска писменост както относно тяхното съдържание, така п относно техния произход.
От изложеното до тук се вижда, че 22 новозаветни свещени книги са били написани до разрушението на Йерусалим, станало в 70 г. След това разрушение били написани само петте книги на ап, Йоан. Въз основа на това, както и въз основа на обстоятелството, че в римската императория имало добре уредени пътни съобщения и сношенията между отделните места и страни в нея ставали бързо, ще трябва да се приеме, че образуването на новозаветния канон-сборник, е станало още през апостолско време — към края на първия век. Според едно съобщение на цариградския патриарх Фотий (Bibliotheka, cod. 254), ап. Йоан, като събрал написаните до негово време новозаветни свещени книги, прибавил към тях и своите пет. Ап. Петър пише на читателите на второто си послание, написано в 66 г.: „дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си гибел“ (2 Петр. 3:15 – 16). От тези думи на ап. Петра се вижда, че той при написването на второто си послание в 66 г. е имал под ръка не само посланията на ап. Павел, но и други новозаветни свещени книги, написани до тази година.
Има исторически сведения, че новозаветните свещени книги, след като били събрани в един сборник-канон, още в началото на първия век били разделени на два отдела — Евангелие и Апостол, на каквито отдели те са разделени и в сегашно време за богослужебна употреба. Св. Игнатий Богоносец (107 г.), който бил апостолски мъж — ученик на апостолите, пише в посланието си до Филаделфийците: „да прибягваме към евангелието (τὰ εὐαγγελίῳ) и към апостолите (τοῖς ἀποστόλοις), като към църковното презвитерство“ (5, 1—2). От тези думи на св. Игнатий може да се извади заключението, че през негово време новозаветните свещени книги са били разделени на два отдела — Евангелие и Апостол, за четене през време на богослужение.
Известно е, че гностикът Маркион излязъл в 140 година със свой новозаветен канон, понеже се бил отделил от Църквата, която през това време е имала вече окончателно установен новозаветен канон.
Както бе отбелязано по-горе, в древната християнска писменост има свидетелства за всички новозаветни свещени книги. Едни църковни писатели споменават и използват едни новозаветни свещени книги, а други писатели – други.
В древния особено ценен християнски писмен паметник, известен под името Мураториев канон или Мураториев фрагмент, открит от Л. А. Мураторий в 1738 г. в един ръкопис на библиотеката в Милано, произхождащ от VIII в., не само се говори за новозаветните свещени книги, но тези книги са подредени в такива отдели, в каквито те сега стоят в Библията, употребявана на Запад — евангелия, Деяния на св. апостоли, послания на ап. Павел, съборни послания, Апокалипсис на ап. Йоан. Доскоро авторът на Мураториевия канон не бе известен. Английският учен Лайтфут пръв изказа мнението, възприето сега от мнозина видни учени, че този канон е част от съчинението на св. Иполит Римски (1-236) „Ωιδαι: σ πάσας τὰς γραφάς“ (Песни, в които се разглеждат книгите на Св. Писание), отбелязано, между другите съчинения на св. Иполит, върху статуята му, намерена в 1551 г. в гробницата му при „via tiburtina“. Мураториевият канон е бил написан около 190 г. в Рим на гръцки език, по е запазен до нас в латински превод, романски диалект. Някои места в ръкописа, при преписването му, са повредени; има и някои пропуски. Като се възстановят повредените места и пропуските, установява се, че в Мураториевия канон се говори за всичките двадесет и седем новозаветни свещени книги (вж. проф. Хр. Н. Гяуров, Мураториевият канон, Годишник на Богословския факултет, т. IX, София, стр. 54, 62 – 66, 70 – 74).
В древната християнска писменост има много други свидетелства за историята и състоянието на новозаветния канон. Няма възможност тук, поради малкото място, да бъдат приведени тези свидетелства. Има твърди основания да се. приеме, че канонът-сборникът, на новозаветните свещени книги е бил съставен към края на апостолския век – I век. Съставен е бил той от Църквата, която, като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), е пазителка както на числото на новозаветните свещени книги, също така и на техния текст.
Публикувано в: Духовна култура, кн. 2, февруари 1960, 2 – 10.