Свещеното Писание е написано от боговдъхновени хора, което означава, че тълкуването му се нуждае от особено внимание, тъй като за да го тълкува, човек трябва да има същия опит като пророците и апостолите. Такъв е случаят във всички науки, където например, само медикът може да разбере научните изследвания на лекаря.
Някои, за да тълкуват Свещеното Писание, изучават думите в техния древен оригинал. Но думите, използвани от боговидците, принадлежат на обкръжаващия ги свят, така че тълкувателят, който използва този метод, няма да може да разбере “духа” на Свещеното Писание.
“Колкото повече изследват, толкова повече католическите и протестантските богослови се убеждават, че почти цялата лексика на Стария Завет се намира в околния свят. Тоест, дори еврейският език, и това вече е доказано от съвременната наука за древните езици, произлиза от езика на финикийците, т.е. на ханаанците, и е езикът на покорените от евреите. Тоест, когато евреите се завърнали в Обетованата земя, те намерили народ, който говорел на ханаански език. Те се слели с този народ и в резултат на това се появил еврейският език. Очевидно е, че в дните на Авраам вярващите евреи не са говорили на иврит, а са говорили на сирийския език от онова време, от онзи регион”.
Други пък, за да тълкуват Библията, използват литературния метод. Подобни методи носят известна полза, но те трябва да бъдат съчетани с опита на обожените.
“Как е било възможно хора да тълкуват Свещеното Писание, по основните теми? Не говоря за подробностите, да речем, за някоя еврейска дума, как е била тя в оригинал и как е написана на гръцки. Тези неща са хубави. Така съм израснал и аз в Америка. Това беше, което изучавах през младостта си. И след това човек малко по малко си казва: Хубави са тези неща, приятно е да седиш там и да правиш логически теории, но какво общо имат те с богословието? Това са филологични методи”.
Други пък разглеждат книгите на Свещеното Писание археологически и филологически. Толкова усилия се полагат да бъде разбрано Свещеното Писание. Направени са много изследвания в тези области, като всички стъпват на принципа, че за да разберем какво пише авторът, трябва много внимателно да проучим средата, в която е създадено Свещеното Писание.
Използват се подходите за работа с древни текстове, установява се точното написване на определена част от Писанието, кога и къде е написана, а археолозите се опитват да възстановят средата, в която е написано Писанието. Открити се цели части от Стария Завет, които се поставят в определения контекст на епохата, на нейните особености и традиции, и така стават по-разбираеми. Няма съмнение, че филологически-критичния метод за изследване на Писанието е дал достатъчно резултати.
Проблемът обаче е, че еретиците също изучават Свещеното Писание, но го тълкуват в съответствие със своите собствени критерии. Древните еретици са познавали Писанието много добре. В онези времена, за да стане човек епископ, е трябвало да знае наизуст всички псалми, а също и да ги тълкува. Днес някои смятат, че се изпада в ерес, когато не познаваш добре Свещеното Писание. Но се опасявам, че и познаващите по-добре Свещеното Писание стават еретици! Защо? Защото не притежават правилните критерии за неговото тълкуване. Например, откъде знаем, че Словото е несътворено? И че Светият Дух е несътворен? Знаем го от Свещеното Писание, но откъде знаем как да тълкуваме Писанието? Въз основа на опита на обожените хора.”
Има например, протестантски богослови, които при тълкуването на Писанието говорят за неговото демитологизиране, т.е. за изваждане на всички образи и символи в него, взети от заобикалящия ни свят.
Задавиш си въпроса: Дали Свещеното Писание и богословието на древните богослови се нуждаят от демитологизиране, или просто тълкуването на протестантите се нуждае от демитологизиране, тъй като в патристичното богословие, т.е. в нашето, никога не е имало такива възгледи?”
Ако протестантите, които ежедневно четат Библията, не разберат методологията, която води до теозис, до обожение, и как тялото на човека се превръща в свети мощи, те не могат да разберат Писанието. Спомням си, че така се пошегувах с един протестантски богослов, с когото изнасяхме двамата лекции в Америка, а после отидохме в Дания и там обядвахме заедно – казах му: „Протестантите ще разберат Писанието, едва когато разберат какво представляват светите мощи“, като имах предвид да разберат какво означава обожението.
От изкушенията на Иисус Христос в пустинята виждаме ясно, че дяволът също може да тълкува Писанието, като използва думи от него и ги представя съвсем превратно. Той може да започне да учи и как да се тълкува Писанието по отношение на това Кой е бил Христос. Мисля, че не само християните, но и той знае наизуст Стария и Новия Завет.
Както казахме по-горе, Свещеното Писание е боговдъхновено, защото е написано от боговдъхновени свети хора и защото се тълкува и ползва от хора, имащи вдъхновението на Светия Дух. Ако то бъде поставен в друг контекст, тогава се тълкува погрешно. Ако някой иска да се опре на Църквата институционално и отхвърли опита на обожените хора, или пък се опре само на Свещеното Писание, но се отчужди от опита на обожените, тогава разрушава тяхната цел.
Например, Августин излезе от опита на обожението и на мястото на този опит постави две неща – Църквата и Свещеното Писание, тоест книгите, писаните неща и така измести авторитета на Църквата. Точно така правят и днешните православни: „Църквата казва, или Свещеното Писание казва, или Вселенският събор казва…“.
Свещеното Писание е вписано в богослужението на Църквата, затова се чете по време на божествената Литургия и служби. По този начин, в контекста на Литургията, се тълкува Писанието. Ако някой иска да стане богослов, по-добре да изучи песнопенията на Църквата. Затова са блажени древните, макар да не са имали нито Атински университет, нито Солунски, а са имали само богослужебните книги и отците. По тях са се учили и са били първокласни богослови. Днес ние пренесохме в Гърция грешките на Августин, които легнаха в основата на херменевтичната традиция на Запада до наши дни, а преди да ги пренесем тук, в Гърция, бяха пренесени в Русия.
Светите отци тълкуват Свещеното Писание чрез своя опит. Това се наблюдава и в науката, тъй като учените тълкуват други учени, които познават същия предмет. Така че, за да разбереш Писанието, не е достатъчно да си филолог, историк и т.н., а трябва да си обожен. Апостол Павел и всички отци учат, че тълкуването на Писанието е дарба и дори се нарича “пророческа дарба”, и така те могат да разберат другите, които имат същата пророческа дарба.
Ако някой не знае за умно-сърдечната молитва, той не може да тълкува правилно апостол Павел. Години наред протестантите четат Писанието, но дали някога научиха от него за умно-сърдечната молитва? Не. Едва сега, когато православните насочват вниманието им към този феномен, те виждат умно-сърдечната молитва в Свещеното Писание.
Правилно знание, тълкувание и прилагане на Стария и Новия Завет има този, който участва в просветляващата и обожваща енергия на Бога.
Кой ще приложи правилно учението на Стария и Новия Завет за просветлението и Обожението? Този, който няма никаква представа за него, или този, който сам е в състояние на просветление и знае какво представлява?
Това означава, че за Отците на Църквата Писанието е точно това, което е учебникът по хирургия за хирурга, учебникът по биология за биолога и т.н. Писанието не е книга, която човек просто взема в ръка и си въобразява, че Светият Дух идва, за да го просвети да я прочете правилно. Ако някой няма собствен опит, трябва да тълкува Свещеното Писание въз основа на богоносните хора.
Връзката между учен, книга, живо учение и ученик съществува и в патристичното разбиране за Свещеното Писание. Разбира се, в патристичното богословие съществува разбирането, че Писанието е боговдъхновено, написано е от боговдъхновени хора, но това, което днешните православни пропускат, е, че и читателят, който чете Писанието, също трябва да е боговдъхновен, за да разбира правилно. Не само пишещият, но и четящият трябва да има вдъхновението от Бога, за да разбере правилно прочетеното. И ако това състояние на вдъхновение не съществува, тогава Свещеното Писание като книга не може да бъде разбрано. Тогава всеки може да го вземе, да го прочете, да го тълкува както си иска, без никога да е сигурен, че тълкува правилно.
Това, което се е случило в християнството, в днешното православие, е, че книгите на Свещеното Писание са откъснати от практиката на боговдъхновеността и от гледната точка на автора и читателя, и всеки, който има някакво образование, смята, че може да вземе книгата на Писанието, да я прочете като всяко друго занимание и да я разбере.
Свещеното Писание е боговдъхновено, когато се тълкува от боговдъхновени хора, защото когато се тълкува от еретици, то не действа като боговдъхновено. Нима Старият Завет като книга не е боговдъхновен? Като книга не е боговдъхновен. Кога Старият Завет и Новият Завет стават боговдъхновени? Когато се четат от боговдъхновен човек. Когато боговдъхновеният чете дадена книга, книгата става за него боговдъхновена. Тоест една книга за хирургия, ако я прочета и се опитам да я приложа, ще се превърна не в шарлатанин, а в нещо много по-лошо от шарлатанин. Автоматично ще се превърна в касапин.
Ето защо Свещеното Писание става боговдъхновена книга само за боговдъхновените, на първо място, и за просветлените, на второ място. Защото обоженият човек има същия опит, какъвто е имал Мойсей, апостолите на Петдесетница и т.н. И щом има същия опит, той разбира Писанието.
Ето защо в продължение на много години настоявах в университета, че богословският метод на Православната църква, на патристичната традиция, е емпиричен. Защото поне тук, в Гърция, богословието е допълнение към философията. Смятат, че трябва да изучават философия, за да разберат православното богословие.
Разбира се, и тук важи казаното по-горе, че когато човекът се удостои с боговидение, тогава Старият и Новият Завет биват надхвърлени. Но и боговидецът, след опита на боговидението, използва боговдъхновените думи на Свещеното Писание.
В опита на обожението Старият и Новият Завет изчезват. Богословието изчезва. Богословите изчезват. Защото богословът се превръща в обожен човек. И той има опит от реалността, наречена Бог, която надхвърля разума и всичко, защото няма сходство между Бога и света.
Но когато човек се върне от опита на обожението, той има боговдъхновени думи, което означава, че се вдъхновява от своя опит по такъв начин, че със смислите, вдъхновени от опита – затова те се наричат боговдъхновени – с тях той напътства другите хора. Но той не дава на другите хора смисли, за да разбират само смислите. Той им ги дава, за да могат те да служат като средство, чрез което човекът да достигне през катарзиса до просветлението и накрая до обожението.
Следователно всеки, който има личен опит, разбира опита на боговдъхновените светци.
Откъс от неговите лекции, издадени в “Εμπειρική Δογματική τής Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας κατά τις προφορικές παραδόσεις του π. Ιωάννου Ρωμανίδη”. Τόμος Α’.