Църквата, която е написала Библията
Нерядко могат да се чуят упреци към православните, че много неща при тях противоречат на Свещеното Писание на християните – Библията. Например, те се молят на Божията майка и на светиите, а не само на Бога, почитат икони и наричат свещениците „отци“, макар Библията да забранява това. Извършват множество обреди, за които сякаш в Библията няма нито дума. Какво означава това? Дали православните са се отказали от Библията, заменяйки я със свои собствени изобретения, които наричат „Предание“? Нека се опитаме да разберем.
Един православен свещеник в САЩ разказвал следната история. На улицата към него се приближил проповедник и казал: „Искате ли да ви разкажа за Църквата, която е основана върху Библията?“ Свещеникът му отвърнал: „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“ Отговорът му може да прозвучи дръзко и надменно, но ако се замислим, той доста точно отразява начина, по който Православната църква вижда самата себе си.
Това, разбира се, не означава, че тя напълно отъждествява апостолската общност с онова, което днес наричаме Православие. Не, апостолите не са носели митри, не са имали икони, не са извършвали водосвети и молебени – и това е ясно на всички. Но православните настояват, че са пряко и непосредствено продължение на тази общност.
Нашата Църква не е възникнала, защото някой някога прочел Библията и решил, че сега трябва да основе определена организация върху определени принципи, а защото в своето време Господ призовал Авраам, след това Исаак, после Иаков, и на всеки нов етап Божественото Откровение се допълвало и разгръщало, а след това било записвано – и така Библията възникнала вътре в тази Църква, сред избрания Божи народ. Днес тя намира своето продължение в Православието.
Именно тази жива връзка между епохите се нарича Предание, а съвсем не някакъв сбор от обичаи и навици, които могат да се променят от век на век и от народ на народ. Свещеното Писание, тоест Библията, е централната и главна част на това Предание, спрямо която трябва да се сверява всичко останало.
И все пак, защо тогава много неща при православните изглеждат „не по Библията“? Защо просто не се откажат от всичко, което не присъства изрично в нея?
Преди да започнем разговор по този въпрос, нека се опитаме по-точно да определим какво именно имаме предвид. Първо, в Православната църква, такава, каквато тя съществува на земята, винаги е имало и ще има немалко изкривявания и нарушения на православния идеал – никой не крие това. Когато човек влезе в Църквата, той не престава да бъде несъвършен и често извършва постъпки, които противоречат на учението на самата Църква. Но подобни изкривявания се отхвърлят и осъждат от самите православни. Следователно сега няма да говорим за тях.
Съществува и друг вид несъответствия – когато в съвременния църковен или дори светски живот се появяват обичаи, които отсъстват от Библията, но не ѝ противоречат. Така например някои, макар и твърде малобройни, християни смятат, че не бива да празнуват рождени дни, понеже единственият рожден ден, споменат в Библията, е пирът в чест на цар Ирод, на който е била отсечена главата на Йоан Кръстител. Разбира се, не бива да се веселим така, както Ирод, но означава ли това, че изобщо нямаме право да отбелязваме рождените дни на скъпи за нас хора? Според мен, съвсем не.
Защото много неща в нашия живот също не се срещат в Библията, но би било нелепо да изискваме от християните да се откажат от тези белези на съвременния живот, както и от обичаи и навици, които нямат пряко потвърждение в Библията, но с нищо не ѝ противоречат. Те са възникнали по-късно, при други условия, защото животът никога не стои на едно място. Така простотата и непретенциозният характер на апостолската молитва постепенно са се превърнали във великолепието на византийските обреди – точно както леките средиземноморски туники в нашия климат са били заменени от тежките зимни палта.
С една дума, и този вид несъответствия няма да разглеждаме сега. Ще говорим за третия вид – когато нещо в съвременната православна практика, поне на пръв поглед, пряко противоречи на повелите на Библията. А критиците посочват немалко такива случаи: православните се молят не само на Бога, но и на починали хора, покланят се пред техните тела и изображения, наричат своите духовни наставници „отци“, а освен това… Но за начало и това е достатъчно – нека разгледаме поне тези въпроси.
Очи, ръце и нозе
Но преди да се обърнем конкретно към православните, нека погледнем всички християни изобщо. Много ли са сред тях хората с извадени очи и отсечени ръце и нозе? Не са много, а и онези, които са такива, не сами са се осакатили. А Христос съвсем ясно казва в Евангелието: ако окото, ръката или ногата ти те съблазняват, трябва да се избавиш от тази част на тялото, защото по-добре е сакат да влезеш в живота, отколкото с две ръце да отидеш в геената, в неугасимия огън (Марк 9:43–48).
Ако разбираме тези думи буквално, изводът може да бъде само един: погледнал си нещо непристойно – извади си окото; отишъл си там, където не трябва – незабавно си отсечи крака. Разбира се, в живота на всеки човек подобни неща се случват неведнъж и буквалното изпълнение на тези думи е напълно невъзможно.
Затова трябва да се замислим какъв смисъл стои зад тези ярки и запомнящи се думи, на какво иска да ни научи Христос. Очевидно – че в борбата с греха не бива да щадим себе си и че по пътя към Бога не можем да минем без самоограничения, понякога твърде болезнени и неприятни.
За всички е очевидно, че в Библията има немалко места, които не могат да бъдат възприемани като непосредствено ръководство за действие във всяка житейска ситуация. Библията не е инструкция за противопожарна безопасност, която в съответната обстановка трябва да изпълняваме без размисъл и колебание. Не. По-скоро тя изгражда пред човека определени основни ценности и приоритети, които могат по различен начин да се въплъщават във всекидневния му живот, а тук вече самият той трябва да взема много решения. Защото и Бог очаква от нас не сляп фанатизъм, а разумно и осъзнато послушание.
Именно от тази гледна точка ще се опитаме да разберем как практиката на Православната църква се съгласува с библейското учение.
Божията майка и светиите
Главната вест, която Библията донесла на света, била вестта за Единия Бог. Езичниците можели да помнят за Твореца на света, но предпочитали да имат отношения не с Него, а с многобройни божества, всяко от които отговаряло за някаква определена област от живота: на едното трябвало да се молят за реколтата, на другото – за военна победа, а на трето – при зъбобол.
Именно към такъв свят били отправени думите на първата заповед: „Аз съм Господ, Бог твой… Да нямаш други богове пред лицето Ми“ (Изх. 20:2–3).
Но какво виждаме при православните – отново многобожие? Те се молят не само на Бога, но и на светиите, особено на Божията майка? Молят ги за помощ, сякаш са забравили Твореца?
Нека се вслушаме как и за какво православните молят светиите. Казват ли им: „Ти, еди-кой си, като господар на реколтата или на зъбобола, дари ме със своите дарове“? Не. Те се обръщат към тях с думите: „Моли Бога за нас“.
Всички християни, а и не само те, от време на време молят други хора за молитвена подкрепа, защото разбират, че за човека е трудно сам да предстои пред Бога, че се нуждае от помощта на своите братя и сестри по вяра и че тяхната съгласна молитва има огромна сила. Именно за такава помощ и подкрепа православните молят своите по-големи братя и сестри, които вече са завършили земния си път и предстоят пред Господа. Тези хора още приживе са показали колко много може тяхната молитва и колко охотно се притичват на помощ на другите – защо тогава да пренебрегваме тяхната подкрепа? Нали вярваме, че за Бога всички са живи. Неслучайно още в Стария Завет Господ, обръщайки се към хората, нарича Себе Си „Бог на Авраама, Исаака и Иакова“ – първите светии на Неговата Църква.
Той би могъл да каже за Себе Си: „Аз съм Вечният, Аз съм Творецът на небето и земята“ – и още много, много други неща. Но предпочита да говори за Себе Си във връзка със светиите, в чийто живот именно се разкрива представата за Единия Бог.
Да знаеш, че съществува Творец – това е хубаво, но лично за теб то може да означава твърде малко. А да знаеш, че съществува Онзи, Който е сключил завет с Авраам, Исаак и Иаков и Който ти предлага да влезеш в този завет, да се присъединиш към тях, това вече е съвсем друго. И по този път подкрепата на онези, които са влезли в този завет преди теб, ще бъде просто необходима.
Но отделно трябва да се каже за Божията майка, защото православните не само я молят за молитвите ѝ, но непрестанно я възвеличават в църковните песнопения и на практика я поставят непосредствено след Христос. Но нали Тя е само човек!
Тези спорове не са възникнали вчера – те са почти толкова древни, колкото и самото християнство. Един византийски император активно се противопоставял на почитта към Божията майка. Веднъж дал на своите приближени следния пример: показал им кесия със злато и ги попитал дали тя струва скъпо. „Разбира се, че струва скъпо“, отговорили придворните. Тогава той изсипал златните монети от нея и отново задал същия въпрос. „Сега вече не струва нищо“, отговорили те. „Така е и с Мария – наставлявал ги той. – Докато носела Христос в утробата си, била достойна за почит; сега вече по нищо не се различава от останалите жени.“
Наистина ли не се различава? Евангелието не е съгласно с това. Достатъчно е да прочетем първа глава на Евангелието според Лука, за да видим: с Мария почтително беседва архангел Гавриил, а майката на Йоан Кръстител Елисавета я нарича „благословена между жените“. Но и това не е всичко – самата Мария, приела Светия Дух, разбира, че тази почит към нея ще остане завинаги: „задето погледна милостно на смирението на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му“ (Лука 1:48–49). Всъщност именно в този вид почитта към нея съществува и до днес сред православните – практически със същите думи те и сега възвеличават Девата от Назарет.
И тук има още един много важен момент: прославяйки Божията майка, православните християни свидетелстват за величието на човека. Да, Христос също се е родил като обикновен човек, но при това не е престанал да бъде Бог и именно с това се различава от всички нас. Мария обаче е била обикновена девойка, а това означава, че нейната праведност и чистота могат поне теоретично да бъдат достъпни за всеки от нас.
И накрая, Христос е изживял земния си живот като мъж. Той е преживял и изпитал всичко, което може да се падне на човека тук, но не е живял в женско тяло, нямал е семейство, нямал е свои деца. Мария е преживяла всичко това и дори е преминала през страшната загуба на Сина си – затова в определени моменти от живота можем да се обърнем именно към нея за помощ и подкрепа: тя е преживяла това… Да се откажем от подобно застъпничество би означавало не просто да направим себе си по-бедни, но и пряко да отхвърлим думите, казани в Библията.
Светите мощи и иконите
Добре, но защо тогава светиите не само са молени за молитва, а се почитат и мъртвите им тела – светите мощи, – та дори и техните изображения? Нали ясно е казано: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи…“ (Изх. 20:4–5).
Казано е, но е и обяснено: „Дръжте твърдо в душите си, че не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори, та да не се развратите и да си направите изваяния, изображения на някакъв кумир, представящ мъж или жена“ (срв. Втор. 4:15–16). И така, забраната за изображения очевидно се отнася до Стария Завет, в който Бог остава невидим и непостижим и всякакви фантазии относно Него са строго забранени.
Всъщност тази забрана остава в сила и в Православната църква, макар да се срещат и нейни нарушения: Бог Отец и Светият Дух не бива да бъдат изобразявани.
Но защо да не може да бъде изобразен човекът Иисус? Или други хора, които са ни скъпи? Ако това е забранено, тогава ще трябва да унищожим изобщо всички портрети и фотографии. Когато някой държи пред себе си изображението на любим човек, който се намира далеч, разговаря с него мислено или на глас, целува изображението му, той всъщност извършва същото, което правят и почитателите на иконите. При това, разбира се, никой не смята, че иконата или фотографията заместват живата личност, че те са ни необходими сами по себе си, а не като своеобразна връзка с тази личност.
Ами мощите – мъртвите тела, които би трябвало просто да бъдат погребани и оставени на покой?
Първият пример за чудотворни мощи, между другото, срещаме именно в Библията: един починал човек, когото случайно положили върху костите на пророк Елисей, внезапно оживял! (4 Цар. 13:21). Дори в Стария Завет, където всяко докосване до труп или гроб правело човека ритуално нечист, за хората било изключително важно да бъдат погребани в собствената си родова гробница. Имало случаи, когато в такава гробница специално полагали тялото на починал пророк и някой завещавал самият той да бъде погребан до него (3 Цар. 13:29–32).
Ако си почитал един човек приживе, ако се надяваш отново да го видиш след смъртта, не може да ти бъде безразличен неговият гроб. А и съвременното общество, което толкова старателно скрива смъртта, може би се нуждае от още едно напомняне, че всички ние ще трябва да прекрачим този праг и че важното е друго: с какво ще стигнем до него.
Разбира се, вярно е, че една икона, светите мощи или какъвто и да е друг материален предмет – кръстче, осветена вода, просфора, могат да се превърнат в истински идол, в предмет на поклонение, за който се смята, че сам по себе си лекува човека. Това вече очевидно нарушава библейската заповед, но и самото Православие определя такъв подход като магически и недвусмислено го осъжда. Църквата обаче е призвана също така да освещава и преобразява този свят и затова никога няма да се оттегли в някаква „област на чистия дух“, отказвайки се от обредите и осветените предмети, тоест от материалния свят.
Не. Тя приема и преобразява човека в неговата цялост, с душата и тялото му, и именно за това свидетелства почитанието на светите мощи и иконите. А почитанието тук се различава от поклонението, което принадлежи единствено на Бога.
Многото отци
На пръв поглед Христос съвсем ясно е казал на учениците: „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата“ (Мат. 23:9). Но защо тогава при православните постоянно се чува: „отец еди-кой си“? Това не е ли явно противоречие? Нека започнем с това, че подобно противоречие се среща още вътре в самия Нов Завет.
Апостол Павел в четвърта глава на Посланието до римляни неведнъж нарича Авраам „отец на вярващите“, но не само това: той категорично настоява, че самият той е отец по отношение на онези, които е обърнал към вярата. Ето какво пише: „Моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си“ (Филим. 1:10). И дори обяснява: „Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате; понеже аз ви родих в Христа Иисуса чрез благовестието. Затова, моля ви, бъдете мои подражатели. Поради това ви изпратих Тимотея, който ми е възлюбено и вярно в Господа чедо“ (срв. 1 Кор. 4:15–17).
Едва ли апостолът не е знаел цитираните по-горе Христови думи или съзнателно ги е пренебрегвал. Следователно той изобщо не ги е разбирал в смисъл, че самата дума „отец“ е забранена. Очевидно Христос е изобличавал определено отношение към човека, и дори можем да разберем какво именно.
В Евангелието четем за спора на Христос с Неговите противници (Йоан 8:37–45): те уверено наричат свой отец и Авраам, и дори самия Бог – което на пръв поглед би трябвало да е най-правилното, но Христос хвърля в лицата им страшното обвинение: „Вашият баща е дяволът.“ Защо? Защото те охотно и последователно изпълняват неговата воля.
На хората им е присъщо да се позовават на някакви външни авторитети. В същото послание, в което защитава своето духовно отцовство, Павел пише: „У вас говорят: „аз съм Павлов“; „аз пък Аполосов“; „аз пък Кифин“; „а аз Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел се разпна за вас? Или в името на Павла се кръстихте?“ (1 Кор. 1:12–13).
Ето, очевидно, какво е забранявал Христос: сектантството, при което името на учителя се превръща в знаме за борба срещу последователите на други групи. Но духовните връзки, подобни на отношенията между баща и деца, Той очевидно изобщо не е възнамерявал да забранява.
Следователно цитатът от Евангелието не бива да бъде изтръгван от контекста. Между другото, непосредствено след думите за отците следва и забраната човек да бъде наричан наставник – трябва ли тогава да закрием всички училища и институти? А след това идва и призивът: „по-големият между вас нека ви бъде слуга“, трябва ли тогава навсякъде да назначим директорите за чистачи?
Разбира се, списъкът на привидните несъответствия между Библията и живота на православните християни би могъл да бъде продължен. Но главното, изглежда, вече е показано. Библията по никакъв начин не представлява някакъв сборник с универсални правила на поведение, чието изпълнение само по себе си да представлява „християнски живот“. Не, тя ни призовава към промяна на сърцето, към израстване и зрялост, посочвайки ни главните ориентири и граници и оставяйки ни свобода във всичко останало.
Православното Предание ни предлага двехилядолетния опит от осмислянето и живото преживяване на всеки библейски текст, и преди да го отхвърлим, си струва да го разгледаме по-внимателно. Защото е напълно възможно, след като се вгледаме в него, да поискаме не да го отхвърлим, а да го приемем.
Източник: Списание «Фома» № 2 (58), 2008