„Всеки път, когато човек се изправя пред смъртта, доминиращите чувства са тъга, разочарование и страх“. Архим. Василий Гонтикакис, игумен на Иверския манастир на Света Гора, в историческата си вече лекция във Философския факултет на Аристотелевия университет в Солун през 1986 г. говори за пътя към Емаус и за това, как трябва да се справяме със смъртта.
Днес ще говорим за смъртта и спомних тревогата, даже разочарованието на учениците след смъртта на Христос, както и техния страх. Затова бих искал да ви напомня за пътя към Емаус (Лука 24:13-35).
Ще разкажа историята накратко, тъй като тя е известна: Двама ученици, три дни след смъртта на Господа, тръгват към Емаус, обсъждат помежду си Иисус, тревожат се, говорят за събитията. Христос идва, без да Го разпознаят, и им тълкува Писанията. В крайна сметка те започват да обичат този техен Спътник. Казват Му: „Остани с нас“. Той остава. Стигат до трапезата и когато Той чупи хляба, те Го разпознават. Тогава Той изчезва, а те се изпълват с радост и тръгват към Йерусалим.
И така, двамата ученици вървели, говорили и обсъждали Христос. А Той се появил до тях, за да върви с тях. „И очите им се премрежиха, за да не Го познаят“. Очите им все още били затворени и не Го познали. Мисля, че тук има нещо много голямо за нас: Христос е Пътят и Той е нашият истински Спътник. И ако се тревожим, ако обсъждаме, ако търсим, ако се насочваме някъде – Той е с нас. Но някой може да каже: „Не Го познаваме“. Трябва обаче да знаем едно: заедно с нашата тревога върви и Той с нас. Дори да не Го различаваме.
Христос не иска да учи учениците чрез проповед, а иска да им даде възможност да изкажат това, което имат в сърцата си. Затова Той се прави, че не знае за случилото се и дори настоява да Му разкажат. Тогава те Му „обясняват“ за Иисус Назарянин, Когото „нашите началници предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха“. След това и двамата изразяват болката си: „Ние се надявахме, че Той ще избави Израил. Но вече минаха три дни откак станаха тези събития, откак Го разпнаха и още не видяхме нищо, което да подкрепя надеждите ни. Някои жени от нашите ни учудиха, защото отишли рано на гроба и казват, че не намерили тялото Му. Дойдоха и ни казаха, че видели явление на ангели и че ангелите казват, че Той е жив. И после някои от нас отидоха на гроба и го намериха така, както казаха жените, „но Него не видяхме““.
Така Христос им дава възможност да открият своите мисли. Те, с „праволинейна логика“, казват: „Ние се надявахме. Сега не се надяваме. На какво да се надяваме? Тъй като Той бе разпнат, умря и вече минаха три дни – всичко приключи“. Те доказват логически, че няма как човек да се надява. Според мен великият Учител, Христос, искаше те да изкажат именно това. Той искаше да извади от сърцата им това усещане: че според логиката всичко е свършено.
След това обаче започва да говори Той: „О, неразумни и мудни по сърце, да вярвате във всичко, което са говорили пророците!“. Тъй като Господ чувства, че са Негови приятели, Той им говори строго. И изрича великата фраза: „Нали тъй трябваше Христос да пострада и да влезе в славата Си?“ Не беше ли нужно Той да преживее тези страдания, за да премине в Своята слава? Тук навлизаме в една голяма тайна: ако Той, който е самият Христос, трябваше да преживее това, то ние какво трябва да преживеем?
Той започва от Моисей и всички пророци и обяснява в цялото Писание онова, което се отнася до Неговата личност. Заедно с пътя напредва и тълкуванието, и учениците виждат, че Той ги води в друга посока. Когато стигат града, към който отивали, Той се преструва, че отива другаде. Но те казват: „Остани с нас, защото е привечер и денят измина“. Мисля, че учениците всъщност Му казват: „Сега къде отиваш? Денят свърши, пътят свършва. Ти направи така, че не можем да се отделим от Теб, нито Ти от нас – затова нека останем заедно“. И Христос остава с тях.
„И когато седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше. Тогава се отвориха очите и те Го познаха. Ала Той стана невидим за тях“. След словото, след свещената беседа, стигнахме до свещенодействието. След обясненията не оставаше нищо друго освен свещенодействието. Христос не каза нищо, но преломи хляба. В пречупването на хляба Го познаха, и щом Го познаха, Той изчезна, стана невидим. Разбира се, според мен, когато казваме „изчезна“, имаме предвид, че Той всъщност им се открива . Защото ако беше останал така, щяха да Го загубят, защото щяха да кажат: „Ето, Той е тук или там“, щяха да Го локализират, докато Той присъства навсякъде. След като Го разбраха, учениците получават сила, очите им се отварят. Следователно „отвориха се очите им“ означава, че те започват да виждат невидимото, да разбират миналото и да имат сила да вървят към бъдещето, т.е. да бъде продължен пътят.
Едва сега те познават наистина Писанията в Светата Евхаристия, в Светата Литургия, в пречупването на хляба. Те познават онова, което е минало, и получават сила да продължат. Господ бива познат като хляб, който се пречупва, и като пролята кръв. В преломяването на хляба Господ се познава, и същевременно ние познаваме Господа „в нашето преломяване“. Ако ние не страдаме, ако не умрем, ако не се кръстим, няма да познаем Господа. Тъй както Той трябваше да страда, за да влезе в Своята слава, така и ние трябва да страдаме, трябва да преживеем скръбта. Всички тези страдания са благословение, за да се отворят очите ни и да Го виждаме по различен начин.
Ние сме хора, изпитваме болка и имаме своя собствена логика. И Христос позволява нашия начин на мислене. Той дава повод на учениците да чуят своята логика и да оправдаят рационално своето отчаяние. Но когато се отчайваш, когато търсиш, когато вървиш, Той е с теб. Впоследствие ще дойде моментът, когато стигнеш до преломяването на хляба, когато стигнеш до голямата болка и си с Него, тогава твоите очи ще се отворят. Тогава Го виждаш, а Той изчезва, тоест остава винаги с теб…
Добро нещо е нашата логика, добро е нашето търсене, но ние сме създадени за нещо по-голямо. Каквото и да постигнем чрез нашето търсене, чрез нашето знание, то не ни удовлетворява. Христос има да ни даде нещо много по-голямо и не ни го е дал, преди да пострада и да влезе в Своята слава. Това означава, че можем да умрем и да живеем. Можем да се изгубим и да намерим душата си, а ако някой иска да я спаси, ще я загуби. И ако я загуби съзнателно, както се казва, „заради Мене и Евангелието“, той ще я спаси. Следователно мисля, че най-голямото, което притежаваме и носим, не е това, което имаме, а това, което сме. Както казва и св. Козма Етолийски: най-голямото нещо е, че можем всички да станем причастници на Тялото и Кръвта на Христос, тоест постепенно можем да се издигнем към тази друга логика. Следователно всичко е благословия.
Както, например, новите мъченици, които са живели в това състояние и са пребивавали в този рай. Те казват: „Ако ни оставите живи, сме ви благодарни, защото живеем в рая, в тази логика на Божествената Литургия, в тази друга логика. Ако ни убиете, ние сме ви хиляда пъти по-благодарни, защото по-бързо ще вкусим това, което не преминава и което е радост за целия свят и за всички хора.“ И така всеки се ражда, когато умира, и по този начин прегръща всички и намира в сърцето си всички.
И едновременно, докато говорим по този начин, ние не пренебрегваме тялото, а напротив – виждаме, че се обожава. Това е обратното движение, което се извършва. Тоест, не само пътят се обединява с отношението, божествеността с човечеството, но се случва и обратното, както се казва в синаксара на Всички Светии: „Духът слизa, а Умът се възвисява“. Духът слиза, Словото се въплъщава, а земята, нашата природа се възвисява, обожествява се. Ние вярваме в това и очакваме да се случи някой ден, но то се случва още сега. Вече го предвкусваме, особено страдащият човек, удостоеният с много изпитания; той се чувства като разорана нива, в която влиза небесна сила, така в душата и тялото влиза друга, божествена благодат и се разпростира навсякъде – в бъбреците, в сърцето…
Затова мисля, че проблемът не е дали можем да зададем фалшив въпрос или да дадем фалшив отговор за смъртта. Въпросът е дали можем да проявим търпение. Господ казва, че „доброто семе, добрата земя са тези, които приемат словото на Бога и принасят плод с търпение“. Можем ли да проявим търпение? Има един земеделец, който се грижи за нас. Можем ли да изчакаме?
„Дете мое, умираме“
Някой казва: „Дете мое, умираме.“ Виждаме в Евангелието, че болното дете, което бащата донесъл, паднало на земята като мъртво и много хора казали, че е умряло. Мисля, че няма значение дали ние сами мислим, че сме умрели, или ако всички други мислят, че сме умрели. Това, което има значение, е да останем близо до Него, Който е съществувал преди света, преди да съществува вселената, и Който „приведе всичко чрез безкрайната Си милост от небитие в битие“. Затова, ако си до Него, независимо дали си мъртъв или жив, ти се надяваш и очакваш животът да дойде. Но мисля, че животът идва чрез смъртта. Както семето, ако не падне в земята да умре, остава само, така и ние, ако не страдаме, ще останем сами.
Проблемът е следният: много страдаме, а малко оживяваме, много понасяме, а малко влизаме в радостта. Мисля, че радостното послание на Христос е, че Той ни дава възможността да преминем през животворното умъртвяване. Когато двама ученици поискаха да бъдат въздигнати и да седят единият отдясно, а другият отляво на Христос, както се казва в Триода, Той каза, че Господ не дава такива неща на Своите, а обещава „чашата на смъртта“. Голямото събитие е, че можем да умрем, докато чакаме. Когато преминаваме през Гетсиманската градина, не можем да говорим. Фактът, че сега говорим, означава, че все още не сме в Гетсиманската градина. Но какво се случва? Загубваме всичко. Може да го загубим, може да паднем, може да ни напусне всяка физическа, душевна и духовна сила. Важното е дали можеш и „пресъхнал“ да чакаш и да бъдеш благодарен. Някой присъства в нас и до нас, Който извършва по различен начин тайнството на живота.
Той лесно би могъл да ни каже неверни неща, но не иска. Иска да ни доведе до вечния живот. А за да влезеш във вечния живот, трябва да преминеш през смъртта. Христос би могъл, ако беше фокусник, да направи това, което поискаха юдеите, когато казваха: „Слез от Кръста и ще повярваме“. Би могъл да го направи. Но Той не дойде, за да впечатлява. Слезе от Кръста мъртъв. Мъртъв, за да победи смъртта завинаги, за всички нас.
Следователно може да кажем едно нещо, което можем да постигнем: че в нас съществува определена жизнена сила и чрез смъртта, в добрата и благородна земя на Църквата, тази сила се пробужда и преминаваме в друго място, в друго пространство, където се осъществяват невероятни неща и всичко функционира по различен начин. Това друго пространство и друго време е тук, където живеем. Ако отидем с ракети до звездите, това не увеличава пространството на живота ни и свободата ни. Ако удължим живота си чрез трансплантация на сърце, не вкусваме благодатта на вечността.
В един миг вечността може да се събере и в един малък свят бисер, в който да се вмести целият Христос. Точно заради това Господ, докато идва да ни донесе радост, докато идва да ни донесе живота, казва: „Блажени скърбящите, блажени плачещите и горко на онези, които се смеят“. Точно защото Той иска да ни донесе истинския смях, истинската радост и вечния живот още от днес.
Душата след смъртта
Какво става с душата на човека след смъртта? Мисля, че не можем да разрешим всички проблеми. Знаете, много голямо е страданието да мислиш, че си разрешил проблемите си. Също така е лошо, когато един учител – всеки, който сред нас заема тази роля – дава готови отговори и затваря въпросите. По пътя към Емаус Господ първо дава възможност на другия да изрази онова, което задържа в себе си. За да се освободят хората, да изкажат своите размишления, да покажат разочарованието си, да стигнат до отчаяние. Свети Исаак Сириец казва, че няма по-голямо оръжие от отчаянието. Защото когато човек се разочарова от всичко светско, както казва и свети Никодим, когато стигнем до недоверие към себе си, тогава започва да се появява една друга вяра и друга сила в нас.
Това, което има значение, не е дали ще отговорим нещо. А дали можем да приемем Божията благодат в нас и да издигнем цялото си същество в друго пространство? Можем ли да се надяваме на възкресението на телата? Това е, което дава Църквата. Важното не е да решаваме недоуменията си по енциклопедичен начин, с логиката на компютър, а, ако е възможно, да се покаем и да влезем в другата логика – логиката на Църквата. Тогава разбираме, че когато Христос се явява, Той се крие. Когато става „неуловим“, Той се явява. Това, което казва св. Григорий Нисийски: „Христос отговаря чрез това, че отказва да отговори“. Ако не можем да чуем Неговото мълчание, значи не разбираме Неговото слово. Ако мислим, че го разбираме, нещо не е наред в нас.
Най-важното е, че имаме майката Църква; можем да вложим себе си в нея, за да започнем постепенно да усвояваме тази друга логика. Трябва с покаяние да се храним с твърдата храна, която Църквата предлага, и тогава мисля, че сърцето ни ще се радва постоянно. Имаме голям дълг: чрез смирение и чрез търпение да приемем тези велики неща, които се извършват в надземното, литургично пространство, за да можем и ние да разберем какво е човек, да се радваме на живота си и след това без други разсъждения да дадем възможност и на другите да се радват на своя живот.
Това, което трябва да направим, е да усетим, че любовта „ни е създала от небитие към битие“, и ако успеем да издържим, накрая от изпитанието излиза една радост и ликуване, които надминават всички трудности.
В определен момент всеки от нас може да изпитва различни съмнения: Какво означава смъртта, какво означава небитието, понякога усещаме, че всичко губи цвят и вкус – тогава какво да правим? Аз казвам едно: да чакаме. Да чакаме къде? Вътре в Църквата, където усещаш топлина и простор. Както казваме, ембрионът остава в утробата на майка си и, като остава там, непрекъснато расте, така и ние трябва да останем в утробата на нашата майка Църква – това, което казваме Му след пътя: „остани с нас“ – остани с нас и ние ще останем с Теб. Нямаме нужда от други коментари. Искаме просто да сме с Теб. Това е достатъчно. Има голямо значение да останем някъде и да видим това „някъде“, Този Един, за когото съществуваме и Който ни излюпва. Болката има смисъл, защото се намираме в утробата на Този, Който ни обича. Там, където човек много страда, това означава, че е благословен и може да приеме велики дарове.
В заключение, ще кажа едно нещо, за което съм сигурен: Лично аз вече съм свършил, но ви казвам братски, че човек може да живее. И този живот, безграничен, вечен, който започва от сега, се извършва и съществува в Православната църква, малката, минималната и пренебрегвана, която е Една, Света, Вселенска и Апостолска църква, надеждата на всички краища на земята… Не ми задавайте други въпроси, не търсете други отговори. Аз ще ви кажа само това: Вижте, ние сме изгубени, може сърцето ни да спре в един момент, но нещо не спира. И, дете мое, аз искам именно оттам нататък да продължим. Оттам нататък продължаваме с тялото, идва ликуване и благодатта на Божеството в тялото ни, освещават се душата и тялото, и начинът, по който живеем.