Евреинът среща Бога в историята и това само по себе си означава, че религията и политиката са били неразделни в духовния опит на човека от Стария Завет. Излизането от Египет, преминаването през пустинята, влизането в Ханаан и неговото завладяване са били за Израил събития с голямо религиозно и политическо значение. Впоследствие Бог, като Бог в историята, чрез библейския профетизъм стана основата за богословското обсъждане на темата „религия и политика“.
Някой с основание би казал, че всички народи в областта на Месопотамия и Близкия изток не са предприемали важни политически действия без съгласието на отговорното за съответния случай божество. За Израил обаче този въпрос имал първостепенно значение. След завладяването на Ханаанската земя и след 150 години относително спокойствие, през IX в. пр. Хр. две военни сили със световна мощ започват да си оспорват ключовете на Изтока към Средиземноморието: Асирия и Египет. Междувременно ту едната, ту другата са претендирали за Израил като сфера на икономическо и военно влияние. Политиката на еврейските царе и на свещенството в този случай прилагала правилата на международната дипломация: да се върви с онзи, който предлага по-леки условия на подчинение и повече гаранции срещу противника.
Именно в този решаващ момент движението на пророците в Израил става изразител на една друга, нова политика, като поддържа, че именно тя изразява волята на Яхве. Между две огромни военно-държавни сили на епохата – асиро-вавилонската и египетската, съществуването на Израил във всеки миг е подложено на опасност ту в едната, ту в другата посока, и постоянно се оказва изправен пред отчаянието и небитието. В тази ситуация пророците се обръщат против всички съюзи: политиката на народа престава да бъде въпрос на претегляне на интереса и се превръща в преди всичко и по същество нравствен въпрос, определян не от плюсовете и минусите във всеки от конкретната ситуация, което в крайна сметка не водело никъде, а от верността на Израил към условията на неговия „договор“ и към Божието обещание за „правда“ спрямо Неговия народ. И нека никой не мисли, че става дума за някаква пророческа политика на „отчаянието“, когато всичко друго се е провалило в политическата практика; и че при положителни резултати всеки път всичко се приписва на Яхве и на цялата религиозна и духовна съпътстваща атрибутика на военната водеща сила, то единственото, което остава, е да се изпита опората на народа върху собствените му духовни сили, чийто център е Яхве. Всеки разбира, че това политическо предложение е било в противоречие с целия дотогавашен исторически опит; затова то е било отхвърляно от националното ръководство и от народа.
Докато пророците са имали в ръцете си друго оръжие, а именно, със сигурност идващата катастрофа, както показвала националната история на Израил. Затова царе и народ призовавали пророците да престанат да предсказват настъпващата катастрофа. Когато Тиглатпаласар III от 745 г. завладява Близкия изток, предизвикателният отговор на царе и народ към пророк Михей е той да престане да пророкува за идващата катастрофа. Те отхвърлили Божието предложение на пророка за посрещане на кризата; но и това не било достатъчно, пророкът трябвало да престане да говори за идващото бедствие. Истината не се приема лесно; тя е нещо сурово и нежелано.
„Не пророкувай“, викат те, „не пророкувай така. Позор няма да ни достигне. Нима е прокълнат домът Яковов? Нима Господ е изгубил търпението Си?
Или такива неща, които говориш, са твои думи? Нима Неговите пророчества не са винаги благосклонни към Неговия народ Израил?“
Разкривайки тази нагласа, Михей добавя: „Ако някой лъжепророк измисли лъжа и каже: ‘Ще ви проповядвам за вино и сикер’, той би бил угоден проповедник за този народ“ (Мих. 2:11).
Михей познава нечистите похвати на официалната политика и противопоставя истината на лъжите на пропагандата. Без колебание, или по-скоро с дръзновение, истината излиза от устата му:
„Чуйте това, началници на дома Яковов и управници на дома Израилев,
вие, които се отвращавате от справедливото
и изопачавате всичко право;
вие, които градите Сион с кръв
и Йерусалим с неправда.
Неговите началници постановяват право срещу подкупи,
и свещениците му дават отсъди срещу заплащане,
и пророците му пророкуват само за пари.
И уж се опират на Господа Бога и казват:
„Нали Господ е сред нас?
Никакво зло няма да ни сполети.“
Затова, заради вас, Сион ще бъде изоран като нива“ (3:9 сл.).
За това как Израил прибягва ту към единия военен властник, ту към другия, за да търси опора, Михей пише следното, драматично, но и живо:
„Ефрем стана като глупав гълъб.
Тичат за помощ към Египет, отиват в Асирия.
Но когато тръгнат, ще разпростра мрежата Си върху тях
и ще ги сваля, както ловецът сваля птиците от небето;
ще ги накажа за тяхната злоба“ (7:11–12). …
„Когато Ефрем видя своята немощ
и Юда своята рана,
те се обърнаха към големите царства, към Асирия.
Но тя не може да ви изцели,
нито да ви избави от раната.
Защото Аз съм като лъв за Ефрем,
като лъв за дома Юдов.
Аз, да, Аз ще разкъсам и ще си отида;
ще грабна плячката Си и няма да има избавител.
Ще се върна на мястото Си,
докато те признаят греха си
и потърсят лицето Ми“ (5:13–15).
Този образец на политика на неутралитет спрямо всички военно-държавни сили и опора и вдъхновение от една линия на поведение, която извира от духовните основи на „завета“ на Израил с неговия Бог, върху единството на истината и справедливостта, както и върху вярата в бъдещето – този политически образец представлява съдържанието на учението и борбата на цялото пророческо движение. Същия модел на политическо мислене откриваме у всички пророци. Това е въпрос, който дълбоко е занимавал пророческото движение. Пророците се опират не само на историческия опит, който показва провала на противоположната политика, тоест политиката на зависимост от чужди сили, но най-вече на убеждението, че истинска сигурност има само тогава, когато един народ се пази със свои средства, а не с чужди. А тези средства трябва да произтичат от собствената му духовна самоличност – за Израил това е заветът с Яхве.
Втората част на тази статия ни отвежда към друга страна от политическото послание на пророците, отношението им към държавното управление и към самия народ. Тук става дума за тяхното възвестяване на пълното разорение на народа поради непослушанието му към „завета“. Това е послание с голямо духовно значение. Лесно и приятно е да се говори за изход от една криза; много по-трудно е да провъзгласиш пълна катастрофа за собствения си народ, на който си посветил целия си живот и надежда.
У всички пророци срещаме темата, че народът не познава истински Яхве и Неговия „завет“. Тази тема обаче се проявява особено остро при пророк Исаия. Затова именно от него ще вземем пример за пророческата проповед за разорението на народа. Само у пророк Наум се среща донякъде различен тон; при останалите пророци преобладава възгледът за окончателна и пълна катастрофа.
Ето някои характерни пророчески места от Исаия — от Ис. 3:1 сл. и Ис. 7:18 сл. Всички познават откъса за призоваването на Исаия в 6 глава на неговото пророчество, където Бог го изпраща като пророк на пълното ожесточение на народа, така че той да не може да се покае за греховете си и така да не може да избегне катастрофата. Откъсът от Ис. 3:1 сл. гласи следното:
„Ето Господ, Господ Саваот, ще отнеме от Иерусалим и от Иуда жезъл и тръст, всяка хлебна и всяка водна подкрепа, храбър вожд и воин, съдия и пророк, ясновидец и старец, петдесетник и велможа, съветник, мъдър художник и изкусен гадател. И ще им дам момчета за началници, и деца ще владеят над тях“.
Човек ще забрави кой е другият, гражданинът – водача и всеобщо безредие ще настъпи, което ще унижи тяхната слава:
„Горко на душата им, защото замислиха зъл замисъл против самите себе си, казвайки: Да вържем праведника, защото ни е неудобен. Затова ще ядат плодовете на делата си. Горко на беззаконника: злите дела на ръцете му ще се струпат върху него. Народе Мой, вашите събирачи ви ограбват и вашите изнудвачи господаруват над вас.“ (Ис. 3:9–12, по Септуагинта)
С други думи, Исаия описва в какво се състои падението на народа, заради което Сам Бог изпраща пророка: „Но Господ ще го постави на съд и ще изправи на съд Своя народ. Сам Господ ще дойде на съд със старейшините на народа и с неговите началници…“
Пророкът знае онова, което чува от Яхве, и именно това може да възвестява. Не е негова работа нито винаги да утешава и успокоява, нито да дава отговори на всички недоумения и въпроси, защото има доста неща, чийто отговор не знае. Във всеки случай тази тема у пророците преди плена не ни интересува тук от историческа и литературна гледна точка; тя ни интересува единствено като една силна богословска постановка.
Днес и ние живеем в страшна епоха, богословски и политически, и то в световен мащаб. Това е епоха на всякакви разочарования. Нима не чувстваме всички, че най-важните въпроси на човечеството – нравствени, социални, църковни и политически, са отложени за неопределено бъдеще? А други въпроси, които доскоро изглеждаха почти естествено разрешими, като нравственият ред, мястото на Църквата, свободата на човека, демокрацията и преобразяването на обществото, отново останаха в областта на мечтите. Какво може да мисли човек за това състояние, когато го съпостави с онзи възможен „агностицизъм“ на старозаветните пророци преди плена, тоест с факта, че и те не са знаели всичко и не са имали отговор на всеки въпрос? Не зная какво друго научава човек от това; но поне разбира едно: че с Бога не може да се играе.
Не е достатъчно точно установено кога е написана втора глава от книгата на Авакум. Но този пророк пише как застава на стражата си, за да наблюдава как обществото осъществява Божието слово и Божиите обещания. И това, което установява, е не само свободата на Бога по отношение на времето, в което се изпълняват Неговите планове за човека – човек, който обаче няма необходимото търпение и постоянство: „Защото видението е за определено време и ще се изпълни докрай, и няма да бъде напразно; ако се забави, чакай го, защото непременно ще дойде и няма да закъснее.“ Но най-хубавото пророкът казва след това за онези от нас, които губим смелостта и постоянството си в стремежа към доброто: „Ако се отдръпне, душата Ми няма да благоволи към него; а праведният чрез Моята вяра ще живее.“
С други думи, нашата действителност, погледната от „пророческа“ гледна точка, може да поражда много неясноти, отлагания и разочарования. Човекът има нужда не само от вяра и надежда, но и от реални „неща“ — от видимо осъществяване на Божието царство в историята. Въпреки това праведният човек носи своето най-голямо съкровище именно във вярата и надеждата си. Затова тази радост не бива никога да му липсва, дори когато копнее колкото е възможно повече от съдържанието на своята вяра да стане видима и преживяна действителност.
Макар че ние, християните, сме и политически същества, никога не трябва да изпускаме от поглед тази действителност.
Източник: Списание Σύναξη 55. Αφιέρωμα στην Πολιτική. 1995.
Σάββα Ἀγουρίδη, Θρησκεία καὶ Πολιτική στὴν πνευματικότητα τῆς Π. Διαθήκης