Наказания, глоби, строго спазване на сурови закони – нима може Бог на Любовта да изисква такова нещо от човека? А именно такъв изглежда на много наши съвременници Старият Завет, който повелява: „око за око и зъб за зъб“.
Наследниците на Маркион
„Лично аз минах през всички етапи на колебания и съмнения и една нощ (в 7-ми клас), буквално за една нощ, стигнах до окончателното и безвъзвратно решение: отхвърлям звероподобната психология на Стария Завет, но напълно приемам християнството и Православието. Сякаш планина падна от раменете ми! С това живях и с това ще завърша дните на живота си.“ Така за своя религиозен избор пише човек, в когото трудно може да се заподозре мекушавост или пацифизъм – генерал А. И. Деникин. Той е преминал през няколко войни, включително Гражданската, бил е диктатор на огромна територия, не се е колебал да използва сурови мерки за поддържане на ред, и въпреки това е смятал Стария Завет за прекомерно жесток. Защо?
Въпросът за жестокостта на Стария Завет не е нов, както, впрочем, почти нищо в този свят. Още сред първите християни е имало такива, които твърдели, че християнският Бог на Любовта не може да има нищо общо със суровия, отмъстителен и капризен „бог“, какъвто го представя Старият Завет. И че този „бог“ всъщност може би изобщо не е никой друг, освен сатана. Най-последователно тези възгледи излагал богословът Маркион.
Църквата осъдила неговото учение като ерес. Следвайки Христос и апостолите, тя утвърждава, че Старият Завет е неразделна част от Свещеното Писание, че Бог на патриарсите и пророците е Същият, Който е Богъ на апостолите и евангелистите, и че не само Новият Завет, но „всяко Писание е боговдъхновено и полезно за поучение“ (2 Тим. 3:16).
Но наследниците на Маркион са живи и днес. Дори сред християните мнозина, ако и да не отхвърлят Стария Завет, все пак се отнасят към него с известно подозрение – като към исторически паметник, който няма особено значение в наши дни. Това, без съмнение, е неправилно: именно Старият Завет ни разказва за сътворението на света, за грехопадението, за възникването на избрания народ и неговите отношения с Бога. Той подготвя читателя за евангелската Вест, която без него би останала неразбираема: кои пророчества са се изпълнили? Каква жертва е била принесена? Защо изобщо е било необходимо разпятието и възкресението?
Но какво отблъсква съвременния читател от Стария Завет? Преди всичко неговата „жестокост“. И все пак: Библията е правдива книга. Ако хората винаги са се убивали и мразели едни други, ако дори най-великите праведници понякога са били далеч от безупречност – Библията говори за това честно и открито. Тя не е сборник от приповдигнати, захаросани истории и именно затова може да ѝ се вярва.
На пръв поглед всичко изглежда ясно. Но съмняващите се не се успокояват: Старият Завет разказва не само за жестокостта на отделни хора, а приписва тази жестокост на самия Бог. И основното обвинение, което обикновено се изтъква, е суровият Закон, изискващ „око за око“ и наказание със смърт за нарушаване на брачната вярност. Нека се опитаме да разгледаме това по-подробно.
Но преди това нека се договорим: не можем да съдим за хората, живели преди три хилядолетия, сякаш са наши съвременници. Те са се различавали от нас не само по това, че не са имали електричество и не са подозирали за съществуването на Америка. Те са имали съвсем различни представи за света и могат да бъдат оценявани само според реалностите на своето време. Нали не бихме упрекнали Колумб, че не е намерил Америка на училищния глобус, преди да отплава към нея? Или фелдмаршал Кутузов, че не е хвърлил срещу Наполеон авиация и танкови дивизии? Несправедливо е да упрекваме древните в това, че не са притежавали достъпното и естественото за нас днес. Напротив, струва си да се запитаме: не на тях ли дължим всичко това?
Законът: източник и смисъл
Всяка правна система се изгражда върху определена основа. За да има законът сила, той трябва да бъде утвърден от някакъв авторитет. Днес конституциите обикновено се позовават на „волята на народа“, която, както знаем, често се оказва не нещо друго, а умело приложени политически технологии. Но в древността законът винаги се е разбирал като дар свише, и Старият Завет не прави изключение.
И все пак в Стария Завет има една особеност. Съседните народи вярвали, че боговете им даряват закони просто за да подредят живота им и да осигурят справедливост. Но на планината Синай на Моисей е дадено не просто юридическо учение, там бил сключен Завет, т.е. договор между целия израилски народ и Бога: „Ще бъда ваш Бог, и вие ще бъдете Мой народ“ (Лев. 26:12). Всъщност извън този Завет израилтяните били просто избягали египетски роби, но след като го сключили, те станали истински народ, със своя държавност, своя земя, своя религия и своя култура. Заветът приличал на договор между цар на могъщо царство и подвластно му племе: Той им обещава защита и покровителство, а в замяна изисква пълна вярност и послушание.
Затова най-страшните престъпления в Стария Завет били онези, които означавали измяна към Бога: идолопоклонството и магьосничеството. Наказанието за тях било незабавна смърт, както и днес държавите убиват терористи, които с оръжие в ръка въстават срещу законната власт.
Същият принцип регулирал и отношенията вътре в израилската община: „Бъдете свети, защото Аз съм свят“ (Лев. 11:45), казва Господ на израилтяните. Следователно, несправедливостта, потисничеството, грабежът стават невъзможни и недопустими. Затова нормите на наказателното право в Стария Завет получават същия свещен статут, какъвто имат и богослужебните предписания: те на практика стават неразделни.
Правосъдие в общността
И така, в старозаветния закон срещаме много наказания за престъпления срещу ближния, които ни изглеждат прекомерно жестоки. Защо да се наказва със смърт за прелюбодейство? Защо да се избива окото на онзи, който е избил нечие око, нима не може да е било случайно? Но и в нашето законодателство много неща биха се сторили жестоки на древния човек – например затворът, който старозаветният Закон изобщо не познава. Как може човек да бъде откъснат от дома си за дълги години? Ако е виновен в кражба, нека възстанови щетата двойно; ако е убиец, тогава обществото ще го убие. И това няма да направи професионален палач, а самата община ще го убие с камъни. Помните как Иисус избави от смърт жената, заловена в прелюбодейство? Той не я оправда, но се обърна към съвестта на обвинителите: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Йоан 8:7), и те се разотидоха, отказвайки да изпълнят очевидното предписание на Закона. Да, по справедливост би следвало да бъде убита, мислел всеки, но лично аз не мога да поема такава отговорност.
Правосъдието тогава не е било безлична машина, то се е извършвало от самото общество. Едно е да подадеш жалба и да чуеш присъда, произнесена над някого, а съвсем друго – да вземеш тежък камък в ръка и да го хвърлиш в жив човек. Тук наистина човек би помислил три пъти, преди да повдигне обвинение.
Освен това онези, които са извършили непредумишлено убийство, били напълно освобождавани от наказателна отговорност. Такъв човек можел да се укрие в специални градове-убежища, и ако успеел да докаже пред старейшините, че между него и убития не е имало вражда и че всичко е било нещастен случай, можел да остане там до смъртта на първосвещеника, след което се връщал у дома. Единственото ограничение било, че не бива да напуска градовете-убежища. Но дори така това е несравнимо по-леко от затвор или лагер.
Още една наша норма, която би изглеждала жестока на древните израилтяни, е наборната армия. Да се вземат мъже във войската било допустимо само по време на война, и дори тогава били освобождавани тези, които наскоро са се оженили, построили дом или засадили лозе. Войната си е война, но човек има право на личен живот, не може да бъде откъснат от младата си жена, новия си дом или първите плодове.
И изобщо, на фона на законите, които до съвсем скоро са съществували в много християнски страни, Старият Завет би изглеждал доста мек. Той, например, допуска телесно наказание в някои случаи, но го ограничава строго до четиридесет удара, за да не бъде човек осакатен. Да сравним това с прочутия „прогон през шпалир“, практикуван в Русия до средата на XIX век. Старият Завет изобщо не познава наказания, които осакатяват човека (изтръгване на ноздри, отрязване на език и т.н.), макар че допреди няколко столетия те са били обичайни в „цивилизованите страни“.
Какво означава „зъб за зъб“?
Ако сравним Стария Завет с други законодателни текстове от древния Близък изток, ще видим още повече различия. Да, всички те се основават на прословутия принцип на талиона: „око за око, зъб за зъб“, тоест престъпникът трябва да понесе същата вреда, каквато е нанесъл на пострадалия.
Всъщност това изобщо не е лош принцип: той не изисква мъст, а я ограничава. Ако ти са избили окото, имаш право да направиш същото, но не повече. Би било добре и ние да се придържаме към този принцип поне в личните си отношения.
Разбира се, и този принцип може да се прилага по различен начин. Вавилонският кодекс на Хамурапи заповядва: ако някой вземе като залог сина на свой длъжник и се отнася с него толкова зле, че момчето умре, той трябва да даде на смърт собствения си син. А ако един строител издигне толкова лоша къща, че тя се срути и погуби семейството на собственика, трябва да бъде убито – не строителят, а неговото семейство. Самият строител е свободен от наказание, ако поръчителят не е пострадал.
В противоположност на тези закони, Старият Завет провъзгласява принципа на личната отговорност: за всяко престъпление наказание носи само самият извършител – никой не може да бъде наказан вместо него.
Особено големи са различията по отношение на престъпленията срещу чужда собственост. Вавилонското законодателство (както, между другото, и сравнително скорошното съветско) наказва някои видове кражби със смърт. Във Вавилон, например, крадецът, който пробиел стената на чужда къща, трябвало да бъде обесен на същата стена. Старозаветният закон предписва крадецът да бъде наказан с глоба в двоен размер; стопанинът на дома има право да убие нощен крадец в рамките на самозащитата, но само нощем, когато е трудно да се прецени степента на опасността. И нито едно имуществено престъпление не се наказва със смърт – само с обезщетение.
Престъпленията срещу личността (тоест срещу Бога и срещу ближния) според Закона на Моисей, обратно, се наказват много строго. Практически всички древни законодателства, включително Коранът, допускат откуп, но Старият Завет категорично заявява: „Не вземайте откуп за живота на убиеца – той трябва да бъде предаден на смърт, защото кръвта осквернява земята“ (Числа 35:31–33). И ето защо: „Който пролее човешка кръв, чрез човек да се пролее неговата кръв, защото човекът е създаден по Божи образ“ (Бит. 9:6).
За други владетели от древния Изток, както и за много християнски държави по-късно, а също и за Съветския съюз, човекът е бил по-скоро производствена единица – затова било лесно да се определи парична цена за живота му: да се взема глоба за убийство и обратно – да се отнема живот в замяна на причинена вреда. В кодекса Хамурапи животът е оценяван като своеобразна парична равностойност, при това не особено висока.
Например, в кодекса на Хамурапи се казва: ако крадецът не бъде заловен, ограбеният може да изброи пред Бога всичко откраднато, а общината и старейшината на територията, където е станало ограбването, трябва да му възстановят всички загуби. Ако при това има убит, общината и старейшината трябва да изплатят една мина сребро на неговите роднини. Тоест плащат невинни хора, стига да се запази „балансът“. А Старият Завет заповядва в случай на неразкрито убийство местната община просто да извърши очистителна жертва.
Друг пример от Хамурапи: ако някой открадне вол, овца, магаре, свиня или лодка и това принадлежи на бога или на двореца, той трябва да заплати в тридесетократен размер; ако принадлежи на мушкенум (арендатор), той трябва да възстанови в десетократен размер. Ако обаче крадецът няма с какво да плати, той трябва да бъде убит. Какво изисква Старият Завет в подобен случай? „Крадецът трябва да заплати; а ако няма с какво, да бъде продаден, за да се изплати откраднатото; ако бъде заловен и откраднатото се намери у него живо, било вол, магаре или овца, да плати двойно“ (Изх. 22:3–4). Разликата, както виждаме, е огромна.
Библейските принципи на съвременното право
И все пак, въпросът не е само в това, че Старият Завет в много отношения се оказва значително по-мек от кодекса на Хамурапи и други законодателства от онова време. Най-важното е, че той издига някои общи принципи на правовия ред, които днес ни изглеждат очевидни, но за онзи свят са били истинска революция. И макар често да гледаме на Стария Завет отвисоко, мислейки, че християнското правосъзнание значително го превъзхожда, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че едва в наши дни стават общоприети онези идеи за правова държава, които вече са заложени в Стария Завет.
Първо, Старият Завет провъзгласява равенството на хората пред закона, правейки изключение единствено за чужденците-роби. А средновековните кодекси на християнските държави съдържат всякакви разграничения: едно наказание за убийството на благородник, друго – за убийството на селянин. Дори социалният статус на престъпника влияел върху наказанието: за деяние, за което обикновен човек би бил екзекутиран, на благородника се налагала парична глоба. Моисеевият закон не познава нищо подобно.
Колко важна е тази разлика, се вижда ясно в един библейски пример. Израилският цар Ахав харесал лозето на своя поданик Навутей, но той отказал да продаде „наследството на своите бащи“ – забележете, не да го подари, а да го продаде дори и на добра цена. Ахав не успял да го принуди да се съгласи. Било скалъпено обвинение и Навутей бил екзекутиран, но престъплението на царя толкова прогневило Господа, че пророк Илия му предал: „Така казва Господ: на мястото, където кучетата близаха кръвта на Навутей, кучетата ще ближат и твоята кръв“ (3 Царств. 21:19). За сравнение, Иван Грозни бил убеден, че има власт над живота на поданиците си; а що се отнася до имуществото им, все още днес държавата може да отчуждава земи и домове за „обществена нужда“ без реално съгласие от собствениците.
Вторият ключов принцип, за който вече говорихме, е личната отговорност на човека за собствените му постъпки: „Бащите не трябва да бъдат наказвани със смърт за децата, нито децата – за бащите; всеки да бъде наказван със смърт за своето престъпление“ (Втор. 24:16). Бившият семинарист Йосиф Сталин дори цитирал тези думи, макар че сам бил твърде далеч от това да ги спазва.
Третият стълб на правовото общество, също въведен в Стария Завет, е неприкосновеността на човешката личност. Именно това утвърждава строгото, почти без изключения разграничение между престъпленията срещу личността, които се наказват със смърт, и престъпленията срещу имуществото, които се наказват с глоба и обезщетение. И ако за нас днес това е аксиома, не бива да забравяме, че за първи път е формулирано именно в Стария Завет.
Разбира се, всичко това не означава, че старозаветният закон е съвършен и самодостатъчен. Ако беше така, нямаше да има нужда от Новия Завет. Но днес можем да кажем, че Старият Завет установява един стабилен фундамент на общественото устройство – един минимум, без чието спазване обществото може по всяко време да се плъзне в блатото на произвола и всепозволеността. А Новият Завет е насочен вече към личността, защото да простиш на длъжника си или да обърнеш и другата страна е решение, което всеки човек взема индивидуално; обществото не може да превърне това в юридическа норма, иначе просто би позволило на силните да се подиграват на слабите.
Старозаветният закон е твърдата, земна основа; новозаветната благодат е полетът нагоре, към небесния идеал.