„Апокрифни християнски текстове“ или, според друго разпространено название, „апокрифи на Новия Завет“, за да се различават от „апокрифите на Стария Завет“, се наричат различни анонимни или псевдоепиграфски християнски писания, създадени от II век сл. Хр. нататък, които не са включени в канона на Новия Завет, но са били четени или пък отхвърляни от църковните писатели на първите векове. Те обаче са свързани с Новия Завет (и така се обяснява разпространеното им название) както от гледна точка на литературния жанр (те биват Евангелия, Деяния, Послания, Апокалипсиси, но също така Диалози, Въпроси и др.), така и от гледна точка на съдържанието, защото тези текстове се отнасят до събития или лица, които се съдържат в Новия Завет, като обикновено ги изменят или са техни проекции.
Терминът „апокрифен“ първоначално означава онова, което е скрито и пазено внимателно. В Посланието до колосяни се казва, че в Христос „се намират всички съкровища на мъдростта и знанието — скрити (ἀπόκρυφοι)“ (Кол. 2:3), което означава, че тези съкровища са скрити в Христос не за да не бъдат разкрити на хората, а че са съхранени по уникален начин, като в „съкровищница“, от която вярващият черпи. Терминът първоначално не е бил еднозначен. В определени среди на еретици, които използвали някой или няколко от тези текстове, думата имала положително значение и обозначавала книги, които били пазени от широко разпространена употреба поради дълбочината на съдържащите се в тях идеи, които обикновеният читател не би могъл да възприеме. Църковните писатели обаче използвали същия термин в отрицателен смисъл, за да обозначат книги със съмнителна стойност и произход, а в много случаи и еретически. Те ги посочвали в списъци, които са достигнали до нас. В този втори смисъл терминът „апокрифи“ надделял в църковния и богословски език. Ще видим по-нататък, че с течение на вековете се установява, че не всички запазени апокрифни текстове са еретически.
Кои са причините, довели до създаването на тази апокрифна литература?
На първо място, благочестивото въображение на някои неизвестни автори, които приписали своите произведения на известни личности на Църквата, пожелало да „запълни“ празнотите в Новия Завет – особено относно живота на Иисус, Богородица и апостолите, понякога с апологетична цел. Стихът Йоан 20:30: „И много други знамения извърши Иисус… които не са написани в тази книга“ било достатъчно библейско основание за авторите на апокрифите. Някои други пасажи също станали повод за създаването на определени текстове. Например съобщеното във 2 Кор. 12:2 („Зная човек… грабнат до третото небе… и чу неизречими думи, които не е позволено на човек да изговори“) предизвиква написването на апокрифното Откровение на Павел.
Много пъти второстепенни или неназовани по име лица от Новия Завет се споменават с конкретно име в апокрифите – име, което се утвърждава в църковната традиция, главно в литургичната, и стават главни действащи лица или играят по-значима роля в тези апокрифни текстове. Например, безименният стотник при разпятието се предава в апокрифите с името Лонгин (и така е известен в синаксарите и другото предание), тримата влъхви носят имената Гаспар, Валтасар и Мелхиор, двамата разбойници – Гестас и Дисмас (или Димас), кръвотечивата жена – Вероника и т.н. Обикновено се представят легендарни и фантастични разкази за периоди от живота на Иисус, за които няма сведения в Евангелията. Така например се говори за раждането и детството на Богородица, за чудесата от детските години на Иисус, за бягството в Египет и рухването на идолите там, за слизането Му в ада и случилото се там, за Възкресението, за мисионерската дейност на апостолите в различни части на света и др.
Апокрифната литература веднага се превръща в средство и носител за формулирането и разпространението на еретически учения. Църковните писатели, особено от първите векове, споменават апокрифни писания, за които различни групи еретици, и особено гностиците, твърдели, че притежават, и чрез които заблуждавали нищо неподозиращи и неграмотни християни. Ириней, например, говорейки за гностиците, казва, че те имат „безбройно множество апокрифни и фалшиви писания, които те самите са измислили“ и които „внасят, за да смаят глупавите и онези, които не познават писанията на истината“ (Против ересите I, 20). Дали обаче има предвид познатите ни днес апокрифи?
За „апокрифни книги“ на еретиците говори и Климент Александрийски (Стромати, I, 15; III, 4). А Ориген, тълкувайки пролога на Евангелието от Лука „Понеже мнозина предприеха…“, приема, че под „мнозина“ се разбират авторите на апокрифите, които „предприеха“, но не успяха да напишат истински „евангелия“, защото пишеха „без дарование“ (χωρίς χαρίσματος) (Омилия I върху Лука). Като примери споменава Евангелието на дванадесетте, Евангелието от египтяните, от Василид, от Тома, от Матия „и много други“. Все пак той казва, че някои сведения за мъченическата смърт на Исая почерпва от апокрифен текст (Послание до Африкан, 11, 65), също и за убийството на Захария между храма и жертвеника (Тълкувание на Матей 10, 18). Историкът Евсевий, говорейки за дискусиите относно канона на Новия Завет, разделя книгите на „признавани“, „оспорвани“, „подправени“ и „еретически“. В последните две групи той изброява някои от познатите днес апокрифни текстове (Църковна история III, 25).
Епифаний Кипърски многократно споменава еретици, които използват апокрифни текстове (Панарион 26,5; 30,3; 34,18; 40,2; 45,4; 47,1; 55,362,2 и др.). В съчинението „Съкратено изложение на Божественото Писание“, което се приписва на св. Атанасий Велики (PG 28, 432B), се споменават Обиколките на Петър, Йоан, Тома, Евангелието според Тома, Учението на апостолите и Клементините, и се описват като „подправени и отхвърлени“, които не съдържат нищо „утвърдено и полезно“. Пълен списък на апокрифите не е запазен от нито един църковен писател. Съхранените непълни списъци от презвитер Тимотей, Ориген, св. Атанасий Велики, Евсевий Кесарийски, а по-късно и от патриарх Никифор Константинополски и др., както и от Геласианския указ, частично се припокриват или съдържат названия, които не съответстват на никой от известните днес апокрифни текстове.
Относно еретическия или нееретическия характер на някои апокрифни текстове (напр. Евангелие от Петър) и днес се водят дискусии в научните среди. Наистина апокрифните текстове имат много сложна история, понякога, бидейки еретически, са били преработени от православен автор; друг път, обратното, първоначално православни текстове са били обработени от еретици, които са добавили свои собствени учения.
Сложна е и историята на тяхната ръкописна традиция. Понякога древен превод на гръцки оригинал е по-обширен или по-кратък от самия оригинал. Също така някои апокрифни текстове са запазени в ръкописи, които невинаги съвпадат във всички свои части. В определени случаи един апокрифен текст е съхранен в по-разгърната и в по-кратка версия. Друг път латинският превод на гръцки оригинал е по-дълъг или, в други случаи, по-кратък. Доста апокрифни текстове са достигнали до нас в техния гръцки оригинал, но също и в древни преводи (латински, коптски, сирийски, етиопски, арменски и др.). Някои от тях са запазени единствено в тези преводи.
През вековете апокрифните текстове са получили различно отношение: понякога са били осъждани от Църквата (особено на Запад), друг път са подхранвали народната набожност или са вдъхновявали произведения на изкуството. Византийското изкуство съдържа сцени, чийто произход е в апокрифите. Достатъчно е да споменем като пример мозайките в нартекса на манастира „Хора“ в Константинопол и на църквата Santa Maria Maggiore в Рим, които са вдъхновени от Протоевангелието на Яков и включват сцени от детството на Богородица. Също така иконографските мотиви за пещерата като място на раждането на Иисус, за разтварянето на планината, за да бъде спасен Йоан Кръстител от войниците на Ирод, и други подобни, са почерпени от апокрифни текстове, които от своя страна може би включват още по-древни раннохристиянски предания.
Апокрифите предизвикват от време на време интереса на науката, особено в наши дни. J. Charlesworth (The New Testament Apocrypha and Pseudepigrapha: A guide to publications, 1987, 1–4) различава следните фази в научния интерес към тези текстове.
Първата фаза съвпада със Средновековието и с нарастването на интереса главно към Протоевангелието на Яков. Тази фаза се характеризира с отрицателната оценка на апокрифите в сравнение с превъзходството на каноничните книги на Новия Завет и продължава до XVIII век с фундаменталното издание на J. A. Fabricius, Codex Apocryphus Novi Testamenti (1703, 2-ро изд. 1719).
Втората фаза, през XIX век, се характеризира с продължаващо подценяване на апокрифите и разглеждането им като подправени текстове. Големите произведения от този период са Dictionnaire des Apocryphes на J.-P. Migne (т. 1–2, 1856) и изданията на C. Tischendorf: Acta Apostolorum Apocrypha (1851), Apocalypses Apocryphae (1866) и Evangelia Apocrypha (1853).
Третата фаза се поставя в началото на XX век и се бележи от събирането на т.нар. „Аграфа“ от Resch и от откриването на Оксиринхските папируси. Основни работи от тази епоха са, освен различните издания на Оксиринхските логии, първото издание на Е. Hennecke: Neutestamentliche Apocryphen (1904), което ще претърпи множество преиздавания до наши дни в сътрудничество с W. Schneemelcher, както и изданието на M. R. James, The Apocryphal New Testament (1924), чието преработено и ревизирано издание ни предостави наскоро K. J. Elliott.
Четвъртата фаза на изследването, според Charlesworth, започва през 60-те години и продължава до днес. Тя се отличава с по-положителна оценка на апокрифите, тъй като те вече се разглеждат паралелно с останалото християнско литературно творчество от първите векове като едно течение, съществуващо наред с другите. Характерна особеност на този нов период е огромният брой научни изследвания, които излизат на международно ниво, както и разработването и частичното осъществяване на критични издания.
Относно четвъртия период можем да добавим следното: Изследването на апокрифите днес се развива от една наскоро основана научна организация – Association pour l’Étude de la Littérature Apocryphe Chrétienne (AELAC), със седалище в Лозана и членове от много други университети, главно в Европа и Америка. Асоциацията организира първия международен конгрес за апокрифите през март 1995 г. в Лозана, издава годишното списание Apocrypha (до днес 8 тома), планира и частично осъществи критични издания на апокрифни текстове в Corpus Scriptorum Christianorum – Series Apocryphorum (изд. къща Brepols, Белгия), и започна също така да издава на френски език поредица от джобни книги с апокрифите (в превод и с коментари), предназначени за по-широка читателска аудитория.
Въпреки че апокрифите не внасят по същество никакъв нов елемент в християнското откровение и въпреки че, в сравнение с каноничните новозаветни книги, явно отстъпват по отношение на богословска дълбочина в историята на Божественото домостроителство, исторически данни, духовно богатство и нравствена висота, все пак може да се оправдае интересът към тях както в по-старите епохи, така и в съвременните научни изследвания. Някои от тях съхраняват предания, върху които са основани църковни празници, като например Рождество Богородично, Въведение Богородично и др.
Освен това много от тези текстове, които не произхождат от еретически среди, са хранили духовно множество поколения християни през вековете. И макар никога да не са били в центъра на църковния живот, са продължавали да живеят като любими народни четива и да оказват влияние в периферията – и тихото им присъствие в периферията често изплува по-осезаемо към центъра, оказвайки влияние върху изкуството, богослужението, нравственото възпитание и апологетичния дух.
Преди да завършим това кратко Въведение, бихме желали да отбележим, че названията „апокрифи на Новия Завет“ или „апокрифен Нов Завет“ са по-скоро неудачни. Предпочитаме за по-точно наименованието „апокрифни християнски текстове“, което използва и Асоциацията за изследване на апокрифите, защото тези текстове, макар че от гледна точка на литературните жанрове обикновено възпроизвеждат, както вече казахме, жанровете на Новия Завет и са продължение на неговите теми, хронологично се отдалечават от него и обхващат цялото първо християнско хилядолетие, а някои дори са още по-нови.
От книгата главата “Въведение в апокрифите” от книгата „Απόκρυφα Χριστιανικά Κείμενα“, т. 1, Απόκρυφα Ευαγγέλια, Солун 1999, изд. Пурнара