Болестта на Адам – въображаемото самообожествяване
Първосъздаденият Адам реши да наруши Божията заповед и самостоятелно да постигне обожение тук и сега. Той повярва на бесовското обещание, че ако вкуси от забранения плод на дървото за познаване на доброто и злото, веднага ще стане като Бог: „и вие ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Бог беше предопределил Адам да придобие Божественото битие „по подобие“ на по-късен етап. За да може обожението по благодат да стане личен опит на Адам, той трябваше да се потруди и да положи големи усилия. Но, подведен от дявола, Адам си помисли, че може да съкрати времето за постигане на този опит и да постигне целта веднага. Затова той реши да не се подчини на Бога, въпреки че Бог го беше предупредил: „В деня, в който вкусиш от дървото за познаване на доброто и злото, непременно ще умреш“ (Бит. 2:17).
Така Адам беше измамен от лукавата змия. Той не се издигна до Божествената висота. Но веднага след като вкусиха забранения плод, очите на Адам и Ева се отвориха и те видяха, че са голи. Тогава ушиха смокинови листа и си направиха препаски, за да прикрият това, което се оказаха.
Но какво всъщност се оказаха те?
Бог беше сътворил Адам и Ева по Свой образ (Бит. 1:27), по образа на Бога, за да могат, оставайки в рая и полагайки собствено старание[1], да достигнат до обожение по благодат. Но сега изведнъж се оказаха голи – лишени от всички боготворящи (обожващи) дарове, с които Бог ги беше надарил.
Сега те се опитваха да прикрият своята голота, да скрият загубата на боготворящите дарове на Божия образ. И това, без съмнение, означаваше, че те си създадоха един вид маска.
Оттук нататък тази маска щеше да подхранва илюзията, че външният образ, който изграждат, ще улесни човешките им взаимоотношения и ще ги избави от проблемите в общуването. Те се надяваха, че благодарение на този външен облик няма да имат никакви проблеми – нито вътрешни, лични, нито външни. Разбира се, само така им се струваше!
Постъпвайки по този начин, те се опитаха да променят или по-скоро да прикрият своята природа, която беше повредена отвътре и подложена на разруха заради непослушанието към Божията заповед.
Но как може да се промени или прикрие естество, което е станало тленно и смъртно? Тяхното действие им даде само илюзията, че вече притежават такова екзистенциално качество (Ὑπαρξιακὴ ποιότητα), с което могат да живеят в общение (κοινωνικῶς). Илюзията, че имат образ, подобен на Божия образ. Но тази тяхна представа беше идея на тяхната фантазия.
Истината е, че Адам и Ева разполагаха с лична психодинамична основа, върху която изградиха този лъжлив и фантастичен образ за себе си. Тази основа представляваха остатъчните очертания на Божия образ в тях. След грехопадението Божият образ в тях беше угаснал, и в тяхното съзнание от него бе останала само следа. В живота си след грехопадението падналият човек запази като далечен спомен остатъчно изображение на Божия образ. Този остатъчен образ му служеше като повод за възвисяване на своята личност в пространството на фантазията, особено когато трудностите на ежедневието го смиряваха в обстоятелствата на екзестенциално унижение.
За първи път адамовият човек се опита да възвиси своя образ във фантазията, когато Бог заговори с него в рая след неговото непослушание. След като бързо си направиха маска, за да прикрият срама и позора на своя паднал образ, те чуха стъпките на Бога, Който се разхождаше в рая. Тогава побързаха да се скрият сред дърветата на райската градина, за да избегнат срещата с Него. Но Бог, разбира се, ги видя и извика: „Адаме, къде си?“ (Бит. 3:9). Какво се случи с теб?
Адам вече не можеше да се крие от Бога и застана пред Него. Тогава Бог го попита направо: „Защо изяде забранения плод?“ Нали Бог го беше предупредил, че ако яде от него, ще умре. Отговорът на човека на този важен въпрос щеше да определи цялата му бъдеща съдба.
Но Адам отговори агресивно, проявявайки обвинително отношение към Бога. Той обвини Бога за нарушението на заповедта. Адам каза: „Жената, която Ти ми даде (Бит. 3:12), за да бъде с мен, тя ми даде плода, и аз го изядох.“
Този отговор представлява проекция на собствената вина на Адам върху Бога. С този отговор той прави Самия Бог виновен и отговорен за своя грях. Адам отрича своята вина и, държейки се като равен с равен, прехвърля отговорността за греха си върху Бога.
В резултат на грехопадението Адам се разболя от демоничната болест на самообожествяването, която започна да се предава по наследство. Тази болест го кара в собствените си представи да се превъзнася над своята реална нищожност до такава степен, че да счита своя авторитет за равен на Божия авторитет. Той започва да разговаря с Бога като равен с равен, сякаш самият той е бог, който говори с Бога. Така се изпълни и потвърди даденото на Адам и Ева обещание на лукавата змия: „И вие ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5).
Този демоничен недъг е вкоренен във всички потомци на Адам. И когато човек започне да възвеличава собствения си образ, това означава, че в него се пробужда и започва да действа този недъг. Понякога човек издига своя образ толкова високо, че това надхвърля всякакви граници на фантазията. Причината е, че тук вече действа демоничното вдъхновение и логиката на „ще бъдете като богове“. Не е нужно да търсим далеч примери. Те се намират в по-нататъшния разказ на Стария Завет.
И преди всичко – в историята за семейството на Адам и Ева.
Авел – жертва на въображаемия образ, който Каин създаде за себе си
Възпитанието на децата на Адам и Ева било религиозно. Когато пораснали, всеки от тях самостоятелно извършвал жертвоприношение на Бога, отделно един от друг. Един ден двамата братя, както обикновено, принесли своите жертви на Бога, както били научени от своите родители. Но в този ден се случило нещо трагично.
След като принесли своите жертви, първородният Каин уби брат си Авел. Защо? Защото Бог благосклонно прие жертвата на Авел, а от жертвата на Каин се отвърна (Бит. 4:3-16). Каин, като първороден, вероятно имал определени привилегии в семейството. Може да се каже, че това били същите привилегии, които по-късно са закрепени в Мойсеевия закон. Както и да е било, Каин със сигурност е имал начин на мислене и психология на „първия“. И най-вероятно до този трагичен момент в семейството на Адам никой не поставял под съмнение неговото първородство. Каин гледал на Авел от висотата на своето първенство. И най-вероятно не можел дори да си представи, че някой някога ще посмее да се усъмни в това му първенство или да го оспори.
Но колко внезапно се случило всичко! Става нещо, което Каин никога не би могъл да си представи: брат му изведнъж се оказал по-висш от него и посегнал на неговото първородство. Жертвата на Авел била благоугодна на Бога, защото той я принесъл с благоговение и в съответствие с правилата на богопочитанието за онова време. Каин, напротив, пренебрегнал тези правила и не извършил жертвоприношението според установения ред. Следователно Бог не бил несправедлив или пристрастен. Той просто показал на Каин, че той също би трябвало да принесе жертвата си така, както направи Авел.
Но Каин се разгневил, изпълнил се с ярост! В дълбините на душата си той се почувствал дълбоко унижен. Било му срамно. Авел – по-добър от него?! Как сега ще изглежда в очите на другите? Как ще може да живее, докато брат му е още жив? От този момент нататък Авел щял винаги да бъде живо доказателство, че Бог е отхвърлил Каин.
Обзет от мисли за своята социална непълноценност, Каин взел решение: Авел трябва да умре! Той трябва да изчезне от лицето на земята, защото е живото свидетелство на унижението на Каин.
Демоничната болест „и ще бъдете като богове“ не познава почитта към семейните връзки.
Следователно именно разрасналият се въображаем образ на първородството въоръжи ръката на Каин срещу брат му. Статутът на първо дете в семейството поддържало у Каин съзнанието за неговото превъзходство над Авел. Но Бог поставил Авел по-високо от Каин, въпреки това, което самият Каин мислеше за себе си. За него станало вече непоносимо да остане в семейството. Повече не можел да живее заедно със своя благословен от Бога брат в един и същи дом, защото непрестанно преживявал унижение, връщайки се мислено към образа на своето превъзходство, който беше лелеял в сърцето си.
Затова Авел трябвало да умре. И той умря — от ръката на своя брат.
Вавилонската кула – опитът на старозаветния човек да възвиси себе си във въображението си
В началото на единадесета глава от книгата Битие в Стария Завет се описва много показателен опит на човека да възвиси своя образ до небето. Възможността за такова възвисяване се появила в човешката история, когато човекът се научил да изработва строителни материали от веществата, взети от майката земя, за да издига постройки, устремени към небето.
Двата основни материала за строежа били: Изпечените тухли, твърди като камък и земната смола, използвана като строителен разтвор.
„И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И станаха им тухлите вместо камъни, а земната смола – вместо вар“ (Бит. 11:3 по превода на Седемдесетте). И когато хората подготвиха тези строителни материали, те казаха: „Хайде да си построим град и кула, висока до небето, и да си спечелим име, преди да се разпръснем по лицето на цялата земя“ (Бит. 11:4).
Тези хора имали честолюбива цел – да издигнат върха на кулата до небесата и по този начин да си създадат име, което на хората щяло да изглежда толкова високо, колкото е небето. С други думи, пожелали да покорят небето. Умът им витаел високо. Поискали името им да звучи чак до небесата.
Същността на грандиозното им дело била в превъзнасянето на човешкото име, в превъзнасянето на тези хора. Затова Бог не одобрил плановете за издигането на огромната кула. Със Своята пряка и решителна намеса Той се противопоставил на това. „Да слезем и да смесим езиците им тъй, че един да не разбира вече всеки речта на другия“ (Бит. 11:7). Бог разстрои сътрудничеството и общението между строителите на кулата, като им изпратил глухота (според превода на Седемдесетте: „да не чува всеки гласа на своя ближен“ (Бит. 11:7).
Така техните съработници вече не можели да се чуват и разбират. Липсата на взаимно разбиране объркала строителите и направила невъзможна комуникацията. Затова те изоставили своите планове. Нито град, нито кула били построени.
Объркването, причинено от Божията намеса, било наречено „смешение“, а на древноеврейски בלבל bilbél – Вавилон. Оттогава изразът „вавилонско стълпотворение“ се е превърнал в поговорка, която се използва, когато в множеството от хора няма взаимно разбирателство и комуникацията помежду им е невъзможна.
И така, адамовата болест на самообожествяването поразила и строителите на Вавилонската кула. Тя ги подтикнала да създадат във въображението си колосално съоръжение като образ на личното превъзходство и могъщество. Замислили да станат богове. Но истинският Бог превърнал плановете им в прах. И по-важното – поразил гордия образ, с който искали да е свързано името им – въображаемия великолепен образ на самите себе си. Той ги накарал да осъзнаят своята слабост и тази реалност ги съкрушила.
Този крах предзнаменува крайната участ на всички хора, които мислят високо за себе си и се възвисяват в горделиво безумие, а основата на тяхното възвисяване е безбожието. Пророк Исайя предвижда, че при Последния Божи съд тези, които се стремят да станат сами богове без Бога, ще бъдат унижени: „Ще бъдат сведени надолу горделивите погледи човешки, и онова, що е високо у човеците, ще се унизи; и един Господ ще стои високо в оня ден. Защото иде денят на Господа Саваота против всичко горделиво и високомерно и против всичко превъзнесено, – и то ще бъде унизено, … И ще падне човешкото величие, и онова, що е високо у човеците, ще се унизи; и един Господ ще стои високо в оня ден“ (Ис. 2:11–17).
[1] Тук става въпрос за добре известното светоотеческо тълкувание на разказа от книгата Битие относно сътворението на човека: Създаването на човека е било замислено „по образ и по подобие Божие“: „И каза Бог: да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26). Но в действителност той е бил сътворен само „по образ Божий“: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори“ (Бит. 1:27). Според светите отци, от това следва, че „подобието Божие“ Адам е трябвало да придобие със своите лични усилия: „Едното получаваме в резултат на творението, другото придобиваме по своя воля. При първоначалното сътворение ни се дарува да бъдем родени по образ Божий, а със собствената си воля придобиваме битието по подобие Божие… Защото по образ аз съм надарен с битието на разумно същество, но по подобие ставам такъв, когато ставам християнин.“ (Св. Василий Велики, Беседа първа за сътворението на човека по образ). И също: „Всяко разумно естество е по образ Божий, но само добрите и мъдрите са по Негово подобие.“ (Преп. Максим Изповедник, Глави за любовта, 3:25).
Източник: ῾Ο κατὰ φαντασία Χριστιανὸς κάτω ἀπὸ τὸ φῶς τῆς εἰκόνας τοῦ πατερικοῦ ἀνθρώπου. Ἀθῆνα, 2011. (Въображаемият християнин в светлината на образа на светоотеческия човек)