„И събра се около Него много народ, тъй че Той влезе в кораба и седна; а целият народ стоеше на брега.“ (Мат. 13:2) Когато Той седнал тука, започнал да поучава с притчи. „И говори им много с притчи.“ (Мат. 13:3) Не така Той постъпил на планината: там Той Своята проповед не предложил с толкова много притчи. Така Той постъпил, защото там имало прост и необразован народ, а тука се намирали и книжници, и фарисеи. Но забележи коя притча Той най-напред казал, и как евангелист Матей по ред ги излага. И тъй, коя най-напред Той казва? Тази, която трябвало да се каже най-напред и която била повече в състояние да възбуди внимание у слушателя. Като имал намерение да говори прикрито, Той отнапред възбужда ума на слушателите с притча. Заради това и друг евангелист казва, че Христос ги упрекнал за това, задето не разбират: „Нима не разбирате тази притча?“ Но не само затова Той говори с притчи, но и затова, да направи Своята проповед по-изразителна, по-дълбоко да я запечати в паметта, и да представи предмета по-нагледно. Така постъпват и пророците.
И тъй, каква е пък тази притча? „Ето, излезе сеяч да сее.“ Откъде излязъл Този, Който присъства навсякъде и всичко изпълва? Или как излязъл? Не по място Той станал по-близо до нас, но с разположението и промисъла за нас, когато се облякъл в плът. Тъй като греховете заграждали достъпа ни към Него и не ни позволявали да идем, поради това Той сам дохажда при нас. И защо дошъл? Да погуби земята ли, изпълнена с тръни? Да накаже земледелците ли? Не. Той дошъл, за да обработи старателно земята и да посее на нея словото на благочестието. Тук под семе Христос разбира Своето учение, а под нива човешката душа, под сеяча Самия Себе Си.
Какъв е пък плодът на това семе? Три части загиват и само една остава. „И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“ Христос не казва, че Той сам хвърлил, но че семето паднало. „Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока. А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни и израснаха тръните, и ги задушиха. Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Който има уши да слуша, нека слуша.“ Четвъртата част оцеляла, пък и тя принесла не еднакъв плод, но имало и тука голямо различие. От тези думи се вижда, че Христос предлагал Своето учение на всички, без разлика. Както сеячът не различавал намиращата се пред него нива, но просто – без всякакво различие хвърля семената, така и Той не различава нито богат, нито беден, нито мъдър, нито невежа, нито нехаен, нито грижлив, нито мъжествен, нито страхлив, на всички проповядвал, като изпълнявал Своето дело, макар и отнапред да знаел, какви плодове ще излязат от това, за да би могъл да каже: какво би трябвало Аз още да направя, и не съм направил?
Пророците говорят за народа, като за лозе: „моят възлюбен имаше лозе“ , и: „Ти пренесе от Египет лозата.“ А Христос говори за народа, като за семе. Какво показва Той с това? – Това, че сега народът скоро и леко ще се покорява, и веднага ще даде плод. Когато ти слушаш думите: „излезе сеяч да сее“, не смятай, че тука има еднаквословие. Сеячът излиза често и за друго дело, например: или да разоре земята, или да изкорени негодната трева, или да изтръгне тръните, или да направи друго подобно нещо, но Христос излязъл да сее.
От какво, кажи ми, загинала по-голямата част от семето? Това произлязло не от сеяча, но от приемащата земя, т.е. от душата на внимаващия. Но защо Той не казва, че едно семе приели нехайните и го погубили; друго приели богатите и го задушили; трето слабите и го пренебрегнали? Той не иска да им отправи силен упрек, за да не ги хвърли в отчаяние, но предоставя изобличението на собствената съвест на слушателите. Но това станало не само със семето, но и с мрежата. И в нея имало много безполезно. Сегашната притча Христос предлага за укрепване и наставление на Своите ученици, за да не падат духом, макар и по-голямата част от приемащите тяхното слово да погинат. Същото станало и със самия Господ; макар Той и отнапред да е знаел, че именно така ще бъде, все пак не преставал да сее.
Но благоразумно ли е, ще кажеш ти, да се сее в тръни, на каменисто място, при пътя? Разбира се, по отношение на семената и земята това би било неблагоразумно; но по отношение към душите и учението това е твърде похвално. Ако земледелецът би започнал така да попостъпва, би заслужавал справедливо порицание, защото камъкът не може да стане земя, и пътят да не бъде път, и тръните да не бъдат тръни; но не така става с разумните същества. И камъкът може да се измени и да стане плодородна земя, и пътят може да не бъде открит за всеки минувач и да не се тъпче от неговите крака; той може да стане плодородна нива; и тръните могат да бъдат изкоренени, за да могат семената да растат. Ако това би било невъзможно, Христос нямаше да сее. Ако пък такова изменение произлизало не у всички, причина на това е не сеячът, но тези, които не искали да се изменят. Христос изпълнил Своето дело; ако пък те са пренебрегнали Неговото учение, в такъв случай Този, Който проявил толкова велико човеколюбие, не е виновен за това.
Забележи още и това, че не е един пътят на гибелта, но че има различни, и един от други отстои надалеч. Тези, които са подобни на пътя, това са бездейните, нехайните и ленивите, а камъкът изобразява само най-слабите. „Посеяното на камъните е онзи, казва Христос, който слуша словото и веднага с радост го приема, ала няма в себе си корен и е непостоянен; кога настане скръб или гонение заради словото, тоз час се съблазнява… При всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното от сърцето му: ето, кого означава посеяното край пътя.“
Не едно и също нещо е, когато учението губи своята сила без всякакви измъчвания и притеснения, и когато то става бездейно при изкушенията. Тези, които са подобни на тръните, са по-виновни от всички останали.
И тъй, за да не се случи с нас нещо подобно, нека да внимаваме усърдно на учението и непрестанно да го имаме в паметта си. Нека дяволът да граби, но от нас зависи да не му даваме да разграбва. Ако семената изсъхват, не горещината е причина за това – не е казано, че изсъхнали от горещината, но: „понеже нямаха корен“. Ако словото се заглушава, това произлиза не от тръните, но от тези, които са допуснали да пораснат. Може, ако поискаш, да не допуснеш това негодно растение и да употребиш богатството, както трябва. Заради това Христос не казал: век, но: „грижите на тоя век“; не казал: богатство, но: „примамливото богатство.“ И тъй, да обвиняваме не самите вещи, но развалената воля. Може човек и богатство да има – и да не се съблазнява от него, – в този век да живее и да не се задушава от грижи.
Богатството съединява в себе си две противоположни злини; едната съкрушава и помрачава – това е грижата; другата разслабва – това е разкошът. И добре казал Спасителят – „примамливото богатство“, защото всичко в богатството е измама, само имена, а не действителност. Наистина, и удоволствието, и славата, и разкошът, и всичко подобно на това, са само призрак, а не действителна истина. И тъй, като говорил за разните родове гибели, Той накрай говори за добрата земя, за да не приведе в отчаяние, но да даде надежда за разкаяние и да покаже, че камъкът и тръните могат да се обърнат в добра земя.
Но ако и земята е добра, и сеячът е един, и семената са едни и същи, защото тогава едно семе принесло плод сто пъти повече, друго шестдесет, а трето тридесет? Тук пак различието зависи от свойствата на земята, защото и в хубавата земя може да се намери голямо различие.
Сега виждаш, че причина за това е не земледелецът, и не семената, но приемащата земя. Различието зависи не от природата на човеците, а от тяхната воля. И тук се разкрива великото Божие човеколюбие, именно в това, че Господ изисква не еднаква степен на добродетелта, но и първите приема, и вторите не отхвърля, и на третите дава място.
Това Той говори, за да не би Неговите последователи да помислят, че за спасението е достатъчно само едното слушане. Защо тук, ще кажеш ти, Той не говорил за други пороци – например за плътското желание, за пустославието? Като казал: „грижите на тоя век и примамливото богатство“, Той казал всичко, защото и пустославието, и всички други пороци са дело на този век и на примамливото богатство, като например удоволствието, алчността, завистта, пустославието и всичко друго, подобно на това.
За пътя и камъка Той споменал, като желаел да покаже, че не е достатъчно да се освободи човек от любовта към богатството, но трябва да се погрижи и за друга добродетел. Каква полза от това, ако ти не си пристрастен към богатството, но си женоподобен и изнежен? Каква полза от това, ако не си изнежен, но нехайно и лениво слушаш словото? Не е достатъчна само добродетелта за нашето спасение, но е нужно още: първо, грижливо да се слуша словото и постоянно да се помни; след това нужно е мъжество; по-нататък – презрение към богатството, и накрай – безстрастие към всичко светско.
Слушането на словото Той поставя пред всичко друго, защото то е нужно преди всичко. „Как пък ще повярват“, ако не чуят? Така и ние (ако не внимаваме на словото, няма да имаме възможност да узнаем това, което трябва да се прави). След това Той вече говори не за мъжество и не за презрение към сегашните блага. И тъй, като знаем това, да се заградим отвсякъде, да внимаваме на словото, да го насаждаме дълбоко в себе си и да се очистваме от всичко светско. Ако вършим едно, а за друго нехаем, няма да имаме никаква полза; така или иначе, все пак ще загинем. Каква разлика има, ако загинем не от богатство, а от нехайство, или не от нехайство, а от изнеженост? Земледелецът винаги скърби, по какъвто начин и да е погубил семето. И тъй, да не се утешаваме с това, че ние загиваме не във всички отношения, но да плачем, по какъвто начин и да сме загинали, и да изгаряме тръните, защото те задушават словото.
Това знаят богатите, които са неспособни не само към него, но и към нищо друго. Като са роби и пленници на страстите, те не са способни и за гражданска дейност. Ако пък те не са способни за това, още повече – за небесното. Двояка болест заразява техните помисли: разкошът и грижата. Всяка от тях сама по себе си е достатъчна за потопяване на кораба.
Представете си какво вълнение ще произлезе, когато двете се съединят! Не се учудвай на това, че Христос нарекъл разкоша трън. Ти, като си упоен от страстта, не знаеш това; но незаразените от тази страст знаят, че разкошът уязвява повече, отколкото тръните, и изнурява душата по-силно, отколкото грижата, и причинява най-мъчителните болести както на тялото, така и на душата. Не толкова измъчва грижата, колкото пресищането. Когато безсъницата, болката в слепите очи, тежестта в главата и болките в стомаха измъчват преситения, представи си от колко тръни това е по-непоносимо! Както тръните, от която страна и да ги вземете, окървяват ръката, така и разкошът нанася рана и на краката, и на ръцете, и на главата, и на очите – накратко, на всички членове; той е безжизнен и безплоден като тръните, и много повече вреден от тях, и е вреден за най-главните части. Действително, той приближава предивременно към смъртта, притъпява чувството, помрачава мисълта, ослепява проницателния ум, изпълня тялото с вредни течности, натрупва гной, причинява множество болести, причинява голяма тежина и непомерна тлъстина, поради което стават постоянни падания и чести счупвания.
Защо, кажи ми, угояваш тялото си? Нима ние се каним да те принесем в жертва? Или да те предложим на трапезата? Хубаво е да се угояват птици – или по-добре е да се каже, – не е хубаво и те да се угояват, защото, когато те се угоят, употребата им за храна не е тъй здравословна за нас. Такова велико зло е пресищането: то е вредно и за безсловесните. Като ги охранваме, правим ги безполезни и за самите тях, и за нас, защото от голяма тлъстина и добра храна не се приготвят и гниения се появяват. А животните, които не се много хранят и които, тъй да се каже, постят, употребяват храна в умерено количество и се намират в усилена работа, биват твърде полезни и за себе си, и за другите, годни са за храна и за всичко друго. Тези, които се хранят от тях, биват по-здрави; тези пък, които употребяват за храна тлъсти животни, се уподобяват на тях, стават лениви и болни, и сами поставят върху себе си най-тежки вериги.
Нищо друго не е толкова противно и вредно за тялото, както пресищането; нищо не го толкова разрушава, обременява и погубва, както неумерената употреба на храна. Заради това можем само да се учудваме на тези, които се пресищат, че те не искат даже и толкова да запазят сами себе си, колкото другите пазят меховете. Продавачите на вино не напълнят и меховете повече от потребното, за да не ги разкъсат; а те и такава грижа не искат да имат за своя нещастен стомах, но го обременяват извън мярката с храна, напълнят се с вино до ушите, ноздрите и самото гърло, и по такъв начин притискат тежко духа и силата, която устройва живота на тялото. За това ли ти е дадено гърлото, щото до самите уста да го напълниш с вино и други вредни вещества? Не за това, човече, но, първо, за да славословиш Бога, да възнасяш към Него свещени молитви, да четеш божествените закони; второ, да даваш полезни съвети на ближните. А ти, като че ли си получил гърлото само за лакомство, не му даваш нито най-малко време за своето занятие, а през целия живот го употребяваш за безсрамна работа. Такива човеци постъпват подобно на този, който, като вземе арфата, със златни струни и хубаво настроена, вместо да движи ръката си по нея и да извлича хармонични звукове, затрупва я с тор, с всякаква смет. Тор наричам аз не храната, но пресищането и всяка неумереност, тъй като това, което е свръх мярката, вече не храни, а само вреди.
Само стомахът е даден за приемане на храна, а устата, гърлото и езикът са дадени и за други, по-необходими занятия: или по-добре, и стомахът е даден не само за приемане на храна, но за приемане на умерена храна. Той сам ни показва това, защото винаги вика против нас, когато ние го повредим с такова излишество, и не само вика, но, за отмъщение на несправедливостта, налага ни и най-голямо наказание. И първо, той наказва краката, които ни носят и водят на разкошните пиршества; след това свързва служащите нему ръце заради това, че те му поставяли толкова много и толкова хубави ястия. А у мнозина той е повредил и самите уста, очите и главата. Както служителят, когато му възложат нещо свръх силите, в голямото си негодувание оскърбява своя господар, така и стомахът, върху който упражнили насилие, често погубва и разваля, заедно с другите членове и самия мозък. Заради това добре е наредил Бог, като съединил с неумереността такива вредни последици, щото ти, ако по добра воля не искаш да постъпиш благоразумно, макар и неволно, поради страха и великата вреда, да се научиш на умереност.
И тъй, като знаем това, да избягваме разкоша, да се грижим за умереността, за да се и наслаждаваме от телесно здраве, и като избавим душата си от всяка болест, да се удостоим с бъдещите блага чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто да бъде слава и сила во веки веков. Амин.
По изданието под редакцията на проф. Христо Гяуров