Още в началните стихове на посланието, в неговото заглавие и в поздрава на апостола към читателите се изразява общият характер и духът на мирогледа и богословието на апостол Петър, а именно: тясната връзка на неговото учение със Стария Завет. Като се нарича още в самото начало апостол на Иисус Христос, Петър прави това, разбира се, с цел да придаде авторитет на своето слово в очите на всички последователи на Господ Иисус Христос.

При думата „апостол“ читателите на посланието е трябвало да си припомнят, че лицата, наречени апостоли (срв. Мат. 10:1–2), не говорят и не действат от себе си и по своя воля, а по пълномощие и в името на Иисус Христос; че по силата на особеното си призвание те са свидетели за Христа като Изкупител и Спасител на света (срв. Деян. 4:9, 10:39), и имат задължението и властта да основават общества или църкви в Христово име, да проповядват и поучават за Христовия кръст и за цялото дело на спасението по целия свят, да наставляват и увещават, да изобличават и възпират всички хора – и юдеи, и езичници – след като приемат благовестието (срв. Рим. 1:13 и др.), като за постигане на възвишените цели на своето всемирно служение апостолите са получили особени дарове на Светия Дух и изключителни чудотворни сили (Деян. 2:4, 5:5, 11; срв. Марк 16:17,18).

Читателите на посланието апостолът нарича „избрани пришълци, пръснати“ (в диаспора) (ἐκλεκτοῖς παρεπιδήμοις διασπορᾶς): „избрани“ – в смисъл на призовани в Христовата Църква (по аналогия с избора на еврейския народ в Стария Завет), а „пришълци на разсеянието“ – не само в тесния, буквален смисъл – имайки предвид християни от юдеите, живеещи извън своето отечество – Палестина, но и в по-широк, духовен или преносен смисъл – изобщо християни, които нямат на земята траен град (Евр. 11:13; 13:14), тъй като човешкият живот на земята по принцип се нарича странничество, и човекът, според библейското разбиране, където и да живее, е странник и пришълец на земята; земята е временното му жилище, а истинското му отечество е друг свят – духовният, небесният (срв. Бит. 47:9; Лев. 25:23; Пс. 38:13).

Затова, макар че думата „разсеяние“ в Новия Завет има техническо значение и обозначава юдеите, живеещи извън Палестина сред езичниците (Як. 1:1; Йоан 7:35), както и думата „пришълец“ (евр. гер, тошав) в Стария Завет означава човек, който живее извън пределите на своето отечество, в чужда земя (Изх. 12:45; Лев. 22:10, 25:47), то при апостол Петър, в вече посочения преносен, духовен смисъл, християните като цяло – включително и езичниците, приели Христовата вяра (1Петр. 2:10, 4:3–4) – се наричат странници и пришълци (1Петр. 2:11), а времето на техния живот в този свят – време на странстване (1Петр. 1:17).

Така апостол Петър, влагайки в старозаветните образни изрази по-висок, новозаветен смисъл, с използваните думи в поздрава си има предвид всички християни, живеещи в изброените от него области – понеже те, именно като християни, съставляват особен народ, чужд на света и на езичниците, и имат духовно, истинско отечество, което е на небесата.

Областите, изброени от апостола като места, където живеят тези християни, се намират в Мала Азия. А именно:

Понт е североизточна провинция на Мала Азия, наречена така заради близостта ѝ до Понт Евксински, т.е. Черно море; от Понт произхожда Акила, съработник на апостол Павел в делото на благовестието (Деян. 18:2).
Галатия се намира на запад от Понт и носи името си от галите, преселили се тук от Западна Европа; християнството там е било насадено от апостол Павел.
Кападокия е разположена на юг от Понт; християните от тази провинция, както и от Понт, присъствали още на първата християнска Петдесетница в Йерусалим (Деян. 2:9).
С името Асия се обозначава т.нар. Проконсулска Азия, състояща се от провинциите Мизия, Лидия и Кария, обхващаща цялото западно крайбрежие на Малоазийския полуостров (Деян. 16).
Накрая, Витиния заема северозападната част на полуострова (Деян. 16:7).