Сега Христос сякаш трябвало да каже на законника: “Виждаш ли от примера на самарянина, кой е твоят ближен? Това е всеки човек, към който и народ да принадлежи.” Но Господ не поставя въпроса по този начин. Господ оставя настрана въпроса за това кой е наш ближен, сякаш напълно е изяснен от горния разказ. Но задава на законника друг въпрос – не теоретичен, а практически: кой от тримата души, минали покрай ранения, се е оказал негов “ближен”, т.е. кой е изпълнил изискването за любов към него, което законът изисква от всички и всеки? На този въпрос адвокатът трябвало да отговори: “този, който му е показал милост” (той не искал да каже директно “самарянин”). След това Господ го отпуснал, като го посъветвал да постъпва като самарянина. По този начин Господ напуска почвата на теоретичните разсъждения и спорове, които, разбира се, не биха имали край, и свежда целия проблем до това как естественото чувство на човека решава въпроса, поставен от законника.
Прието е тази история за милосърдния самарянин да се нарича притча. Но в действителност тя не се вписва в категорията на притчите. Една притча все пак трябва да бъде обяснена, за да се приложи съдържащият се в нея случай към въпроса, за който се говори. Такава е например притчата за сеяча, притчата за синаповото зърно и т.н. Тук обаче не се изисква обяснение. Господ просто взема един много възможен случай, чиято поучителност е ясна за всички, и го превръща в урок по истинско милосърдие. Това е, така да се каже, примерен разказ за това в какво се състои истинската любов към ближния.
Друг въпрос. Дали разговорът със законника в Лука и Матей (Мат. 22:35 и сл.; срв. Марк 12:28 и сл.) не е едно и също събитие? Не, това са напълно различни случаи. Различават се по време, място, повод и лицето, което цитира Писанието, както и по някои други особености на описанието.