Апостолът току-що е споменал за надеждата – той придава много голямо значение на надеждата в живота на християнина, затова сега изразява пред тях желанието си те се обогатяват с нея колкото е възможно повече. Понеже сам човек не може да придобие тази надежда, апостолът моли Бог да ги утвърди в нея – защото всяка надежда произлиза от Него (Бог на надеждата).

Под „надежда“ тук апостолът разбира християнската надежда в нейната най-висша форма (срв. гл. 8): тази надежда е плод на добродетелния живот, който християните водят, след като са получили силата на Светия Дух. Това е същото, което той нарича увереност в спасението (πίστις), за която говори в 8-ма глава, или това, което на друго място нарича „радост в Светия Дух“ (Рим. 14:17).

До такава радостна увереност в бъдещото спасение човек стига не изведнъж, а постепенно – след като в собствения си живот многократно е преживял свидетелства за благодатта и Божията вярност. За да бъдем утвърдени в тази надежда, трябва да запазим в себе си мира, който получихме след оправданието, и радостта от нашето изкупление; като този мир и тази радост трябва да станат пълни и съвършени („всяка радост и мир“). И всичко това трябва да бъде основано на вярата.

Затова мисълта на цялото апостолско пожелание може да се изрази така:

„Стойте твърдо и растете във вярата, за да ви дава Бог все повече радост и мир, и така да достигнете до пълнота на надеждата – а това е възможно само ако водите живот, угоден на Бога, в силата на Светия Дух.“

Това заключение на апостолските увещания напълно съответства на началото на посланието (Рим. 1:16–17). Както там, така и тук Божията сила се посочва като източник на всяко спасение; и както там, така и тук вярата е алфата и омегата на християнския живот.