По онова време в църквите още се извършвали общи вечери, за които говори апостол Павел в Първото послание до Коринтяните (1Кор. 11:21–22), наричани агапи или вечери на любовта. А тези, казва, се събирали не заради ползата, която тези вечери носят, а за да намерят повод да съблазнят душите на неутвърдените, както свидетелства и апостол Петър във второто си послание (2Пет. 2:14). Такива хора апостолът уподобява на подводни камъни, безводни облаци, есенни дървета и блуждаещи звезди; защото това, което е естествено за споменатите образи, еретиците извършват по собствена воля. Както подводните камъни са опасни за плаващите, защото се натъкват на тях неочаквано, така и еретиците нанасят внезапна вреда на тези, които участват с тях във вечерите. Както безводните облаци, носени от вятъра, не напояват земята с дъжд, защото не го съдържат, а напротив – хвърлят мрак върху местата, където отиват, така и еретиците не оросяват душите на онези, които срещат, със спасително учение, а ги помрачават със скверните си слова, гонени от злобните сили на бесовете.

Есенните дървета умират два пъти: веднъж, когато загубят плода си, и втори път, когато изгубят и листата си – защото през това време изсъхналите дървета изглеждат лишени и от украшението на плода, и от благоприличието на листата. Същото става и с еретиците – те умират два пъти, като погубват плода чрез унищожаване на семето и се лишават от благообразието на разумния живот. Затова и биват изкоренявани от Господния рай, тоест от Църквата, и изхвърляни вън, събирани за вечния огън. Защото какъв корен може да има онзи, от когото всички се гнусят поради нечистотата на живота му?

Нарича ги още блуждаещи звезди. Еретиците приличат на тях – не защото блещукат на твърдта на вярата ни и през тях преминава Слънцето на правдата, Христос, който води добродетелите до зрялост и оживотворява верните, а защото, подобно на бесовете, които са началници на злото (2Кор. 11:13–14), се представят за ангели на светлината, но всъщност се носят срещу Христовото учение. Така помрачават приближаващите се до тях и сами за себе си приготвят вечния мрак.

Уподобява ги също и на свирепи морски вълни, защото, гонени от духовете на злобата, те бушуват безумно и неудържимо, и в своите хули срещу Бога се пенят със срамотиите си. А непостоянството и лекотата, с която живеят, завършват в пяната на горди хули – такава, каквато пускат вълните, с които апостолът ги сравнява.

Думите „без страх“ трябва да се отнесат към израза „угояват себе си“ – т.е. угояват се без страх, без да се боят от съдбата на онези, които не умеят да водят, а са водачи на слепци, както казва Господ: слепци, водещи слепци, заедно с пасомите и те ще паднат в ямата  (Мат. 15:14).