„иде час, и дошъл е вече“. Скоро ще дойде времето, когато и юдейството ще изгуби своето право да се счита като единствена истинна религия, към която трябва да се обръщат погледите на цялото човечество. Може да се каже, че това време вече е настъпило или поне се забелязва обръщане към него.

„с дух и с истина“. Христос характеризира тази предстояща епоха като време, когато „истинските“, т. е. достойните за това име поклонници или почитащи Бога ще се покланят на Отец (срв. стих 21) „с дух и с истина“. Изразът „дух” обозначава тук противоположността на плътта и на всичко, което има плътски характер, който ограничава свободата на духа. Юдеите, както и самаряните са имали представа, че успехът на молитвата зависи от външните условия, а главно – от мястото, където се извършва богослужението. Скоро това обвързване на човека с определено място ще изчезне и хората навсякъде по земното кълбо ще се покланят на Бога.

Освен това ще настъпи и друга промяна: служението на Бога ще се извършва „с истина”, т. е. ще се прекрати всеки фалш, съществувал в юдейското и във всяко друго богослужение, когато и лицемери са участвали в богослужението и са се считали за истински почитатели на Бога (Мат. 15:7 и сл). Богослужението ще се извършва само от искреното сърце, в чистото разположение на духа.

„покланят“. Тоест, на това място Христос не говори против богослужението изобщо, не отрича необходимостта за човека като същество, живеещо в плът, да изразява своите чувства пред Бога с определени външни действия (срв. Мат. 6:6). Той говори само против тесните възгледи за богослужението, които са съществували тогава у всички народи, включително и юдеите. Че Той признава необходимостта от външно богослужение, проличава не само от Неговия собствен пример (например, преди обръщението към Отец Той „вдигна очи нагоре” – Йоан 11:41, прекланя колене по време на молитвата в Гетсимания – Лука 22:41), но и от това, че говорейки тук за бъдещото поклонение на Отца, Той употребява такъв глагол за поклонение, който обозначава именно скланяне на човека до земята, т. е. външния израз на молитвеното чувство (προσκυνήσουσιν).