За разлика от гръцките автори, които пишат под натиска на обкръжението и личните си цели, и паралелно с юдейското тълкуване, което придава на Писанието впоследствие едно исторически обусловено значение, свещените (библейски) автори приемат историческия характер на Старозаветното откровение, което разказва историята на един народ, и чрез нея богословски разбират историята на Божия промисъл за спасението на света.
Този двоен смисъл – на екзистенциалното описание и на пророческата перспектива на историята на израилския народ, се изразява чрез употребата на типологията, която е чисто библейски тълкувателен феномен[1].
С алегорията се представя символично една реалност без историческа обвързаност на алегоризираното нещо или събитие; типологията, напротив, предполага историческа връзка между едно реално
Към статията →
