Като външен, видим знак, удостоверяващ неповторимостта на световния потоп, Бог посочва на човека дъгата – известно атмосферно явление, представляващо пречупване и разлагане на слънчевия лъч в прозрачната водна среда.

Що се отнася до значението на това знамение, мненията на тълкувателите се разминават. Едни смятат, че дъгата се появява едва от този момент и че по-рано изобщо не е съществувала, тъй като не е имало дъжд, а земята се е напоявала само чрез мъгла и роса (вж. Бит. 2:6). Други, по-убедително, допускат, че дъгата е съществувала и преди, но тогава е била просто природно явление без особено значение, докато сега ѝ се приписва символичен смисъл.

Самият избор именно на дъгата като знак не е случаен. Тя се появява само когато облаците не покриват напълно небето, а оставят място за слънчевата светлина, и когато дъждът не представлява непрекъсната водна маса, способна да причини потоп. Дори и днес природоизследователите отбелязват, че при тропически порои дъга не се образува. Следователно появата на дъгата е естествено свидетелство, че дъждът няма заплашителен характер и не напомня за водите на потопа (Бит. 7:11).

Именно това природно явление Бог благоволява да натовари с особено символично значение, като го прави знак на Своя завет с Ной. Подобни примери има и другаде: например пълзенето на змията по корем като знак за унижение, или потапянето във вода при тайнството Кръщение като символ на очистване от първородния грях.

В Свещеното Писание срещаме и други символични значения на дъгата: тя служи като един от атрибутите на божествения съд над света заедно с мълнията (Пс. 17:14), или пък е знамение на божественото величие и слава (Иез. 1:27–28; Сир. 43:12–13; Откр. 4:3; 10:1).

Идеята за особено тайнственото значение на дъгата, изглежда, е намерила отзвук и в универсалните митове на езическата древност, където тя най-често е представяна като кротка небесна пратеница, която носи на земята радост, мир и благоволението на боговете.