“И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая”

Очевидно, тук става дума за едно от онези Богоявления, с които се характеризира първобитната епоха – време на особена близост и непосредствено общуване между Бога и човека. Що се отнася до самия характер на това Богоявление, то, съдейки по описанието, то е имало външна, сетивно възприемаема форма, тоест конкретен, реален облик – което се потвърждава и от целия следващ контекст. Това се утвърждава и от други аналогични изрази в Библията (Лев. 26:12; Втор. 23:14–15; 2 Цар. 5:24; Изх. 9:23; Иов 37:4–5; Пс. 29:3 и др.).

“по дневната хладина”,

Или, според по-близкия до еврейския текст превод – „в лекия повей, във вечерната част на деня“. Някои тълкуват това като указание за времето на Богоявлението, а именно вечерната прохлада, други – като образ на Неговото явяване (Иов 38:1), тоест израз на любящата готовност на Господа да прости на падналите прародители, ако те се разкаят искрено.

“и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета”.

Страхът на болната съвест на падналите хора, които са изгубили своята невинност и чистота, толкова е помрачил ума им, че те си помислили, че могат да се скрият от Всевиждащия и Всеприсъстващия (Йер. 21:14; Ам. 9:3), търсейки в наивното си заслепление убежище от Него сред дърветата на рая.