Приветствието става още по-възвишено и при това без никаква, дори лека нотка на критика към учениците. Спасителят нарича учениците Си „светлината на света“. Блажени Августин правилно отбелязва, че Самият Христос е lumen illuminans (озаряваща светлина), а Йоан Кръстител е бил lumen illuminatum (светлина, заета назаем). В последния смисъл, разбира се, изразът трябва да се разбира и по отношение на Христовите ученици. Самият Христос е „светлината на света“ (Йоан 8:12), „истинската светлина“ (Йоан 1:9) и т.н., а учениците са „светлина в Господа“ (Еф. 5:8), „синове на светлината“ (Лука 16:8) и т.н.
Христос преминава от едно сравнение към друго и после отново се връща към предишното. Сравнението със светлината бързо приключва и след това учениците са сравнени с град, който стои на върха на планината. Тук се обръща внимание на един паралелен израз в „Логии“ на Иисус, 7: „град, построен и утвърден на върха на висока планина, не може нито да падне, нито да се скрие“. В този паралел, ако може да се нарече такъв, три думи напомнят на стих 14: πόλις (град), δύναται (може) и κρυβῆναι (да се укрие). Мисълта, изразена в “Логиите”, е подобна на тази от въпросния стих. Едва ли е нужно да се казва, че тук няма значение кой град е имал предвид Иисус Христос. Πόλις е нечленувано, тоест, всеки град.