(срв. Лука 19:23.).
Смисълът на тези думи не е: “Трябваше да дадеш среброто ми на търговците и ако поради небрежност, неумение или по някаква причина беше пропилял дадения ти талант, нямаше да има от какво да се страхуваш, нямаше да те накажа за това”. Напротив, би трябвало да мислим, че ако слугата беше пропилял повереното му имущество и не беше върнал нищо на господаря си или беше върнал само част от него, щеше да бъде подложен на още по-голямо осъждане и наказание. Само че това не се казва. Характерът на описания човек е последователно развит в притчата от началото до края. Той е жесток, своенравен и алчен човек, който не мисли за нищо друго освен за печалба. Той не изисква от “лошия” и “мързелив” слуга непременно да му носи печалба, както правят другите, сто на сто. Но поне някаква печалба трябва да има! Ако тя е твърде малка, господарят не би поканил слугата да влезе в радостта му; но и не би го подложил на сурово наказание.
Описаната картина и изисквания са реалистични и съвсем не безукорни, но те лесно, бързо и естествено, сякаш неусетно преминават в проповед за най-възвишена християнска нравственост. Евреите са имали закони, които са позволявали да се дават пари назаем на евреи, но строго са забранявали да им се дават пари за печалба, с лихва (Лев. 25:35-37; Втор. 15:1-10, Втор. 23:19-20). Сред хората, които могат да останат в Господното жилище и да живеят в светата Господня планина, псалмопевецът включва онзи, “който не дава назаем среброто си” (Пс. 14:5). Но ако лихварството е било забранено сред евреите, то е било напълно разрешено по отношение на езичниците: “на чужденец да даваш в прираст, а на брата си да не даваш в прираст” (Втор. 23:20); “от чужденец да изискваш, а каквото е твое от брата ти, да прощаваш” (Втор. 15:3). В Талмуда (Рош Ашана I, 8; Талмуд, пер. Переферкович. Т. 2, с. 427; Sanhedrin, III, 3; ibid. vol. 4, с. 258) има постановления от общ характер, че тези, които дават пари с лихва, не могат да бъдат свидетели и съдии. “Онзи, който дава пари в прираст, не може да се покае, докато не скъса притежаваните от него заемни писма и не се покае напълно.” (Бавли добавя, че дори на езичниците няма да дава пари в прираст; Талмуд, пер. Переферкович. Т. 4, с. 259; вж. също Bava Metzia, гл. IV-IV; ibid. 4, с. 103-127, където има объркани разсъждения за купуването, продаването, измамите, растежа и т.н.).
В Бава-Меция, V, 6 (ibid., т. 4, с. 119) се казва: “Те не приемат “железен добитък” (“tson barzel”) от евреин, защото това е печалба, но приемат “железен добитък” от езичници, както и заемат от тях и дават с лихва; същото се отнася и за прозелит, който е заселен. Евреинът може да дава назаем (с облагане на лихва) пари, принадлежащи на езичник, със знанието на езичника, но не и със знанието на евреина.” Независимо от всички тези разпоредби обаче по това време “лихварството процъфтява неограничено” и “не може да се съмняваме, че еврейските лихвари в Палестина и навсякъде другаде също са се занимавали с такива начинания”. Именно това посочва господарят на своя слуга, като използва точния гръцки израз, означаващ раждане, растеж (σὺν τόκῳ, в руския превод “с печалба”).