Срв. с Лука 11:52, където се казва, че законниците “взехте ключа на познанието: сами не влязохте, и на влизащите попречихте”. Матей изглежда изразява сходна мисъл, но по друг начин и в друга връзка.
Според някои думата “горко” се повтаря осем пъти в този и следващите стихове; други, считайки стих 14, който ще бъде разгледан по-долу, за неавтентичен, смятат, че са само седем. Трудно е да се открие съответствие между “горко” и “блаженствата” в началото на Проповедта на планината. Но фактът, че Месията почти в самото начало на Своята проповед към народа започва беседа за блаженствата, а в самия ѝ край възглася “горко”, е забележителен. Както и да се тълкува този факт, все пак не може да се мисли, че последната реч на Христос към народа е заради гняв от враждебността на управниците към Него. Тя по-скоро е била нещо органично, плач при вида на един умиращ човек преди последния му дъх, предвид пълната безнадеждност. Христос вижда с проникновения Си взор, че сегашното положение на нещата не може да продължи дълго, и го изразява в страховито изобличение, което по принцип е приложимо за всички народи, показвайки, че фанатизмът, дребната обредност, грабежът и алчността, лицемерието и любовта към външните условности могат да заплашат с гибел всеки народ, ако той не се опита навреме да се освободи от всички тези и свързаните с тях пороци.
Подобни възвестявания за скръб се срещат и в древните пророци (Ис. 5:8, Ис. 5:11, Ис. 5:18, Ис. 5:20-22, Ис. 10:1; Ав. 2:6, 9, 12, 15, 19). Христовата мисия имала определен характер. Той трябвало да проповядва покаяние и приближаването на Небесното Царство на еврейския народ. Можем само да си представим какво щеше да се случи, ако “Неговите Го бяха приели”. Вероятно Йерусалим, станал християнски, би избегнал бедствията и разрушенията, които след време го сполетяват. Със същата определеност, както Христовата мисия, се отличават и Неговите изобличения на книжниците и фарисеите в последната реч на Спасителя пред народа. Христос ги изобличава за отклоняването от нравствения идеал, и не само за това, че странят от него, но и за упоритото им нежелание да го разберат.
По думите на Иларий, “vae vox dolentis est” (“горко” е гласът на скръбта; вж. коментарите към Мат. 11:21, Мат. 18:7). В Лука (Лука 11:39-52) думата “горко” се повтаря шест пъти, а възвестяването на скръб е разделено на две – към фарисеите и щъв законници.
Смисълът на разглеждания стих е изтълкуван подробно и задоволително от Ориген. Книжниците и фарисеите сами не влизат в Небесното Царство и не позволяват на другите да влязат. Тези два гряха естествено са неотделими един от друг. Който върши единия грях, върши и другия. Не е известен човек, който, влизайки сам в Небесното царство, да пречи на другите да влязат в него. По времето на Ориген това постъпвали предимно онези, които изглеждали известни в църквата, като епископи, презвитери и дякони. Тези, които живеят добре и проповядват добре словото на истината, отварят пред хората Царството Небесно; те самите влизат и канят другите да влязат. Нечестивите обаче, които не са пастири, а наемници, заключват вратите на Небесното Царство пред хората. “Може да видиш – добавя Ориген, – много учители, които не допускат желаещите да влязат в Царството Небесно, особено когато без причина и неразумно отлъчват някои, не защото те са допускали някакви грехове, а поради завист и вражда често забраняват да влязат и на такива хора, които са по-добри от тях самите“.