Няма съмнение, че тези думи осъждат безусловно и неотменимо всички видове претенции за господство. Фарисеите винаги са се стремели и се стремят да властват и управляват хората, сред които живеят, и за това Спасителят ги упреква публично. Това, че тук Христос не отрича властта и господството, е видно от факта, че Той смята, че сред хората може да има “по-големи”. Но техният характер съвсем не е такъв, какъвто обикновено е характерен за властниците. Този характер е служене на хората от любов (διάκονος, за разлика от δοῦλος). Всеки може да се стреми да надмине другите и така да стане “по-голям” от тях, да получи власт над тях в самоотвержена и изпълнена с любов служба на хората; действителните, реалните владетели са тези, които поемат това самоотвержено служение.
Интересна е забележката на Ориген, която показва как се е гледало на това в древността: qui enim habet in se quae Paulus enumerat de episcopo, etsi non est coram hominibus episcopus, episcopus est apud Deum, etsi non per ordinationem hominum ad eum gradum pervenit. („тъй като този, който има в себе си това, което Павел изброява за (присъщо на) епископа, дори да не е епископ пред хората, е епископ пред Бога, даже и да не е достигнал тази степен чрез човешко ръкоположение“) Разбира се, поради човешка слабост и несъвършенства ръководителите и главите могат да се отклонят от този идеал, но никога не трябва да се забравя, че това са отклонения, а не идеал.