Втората притча – за семето, което, след като е хвърлено в земята, израства след това без участието на земеделеца – очевидно изобразява постепенното, правилно узряване на Божието Царство в душата на човека, който е приел учението на Христос. Проповедниците на Евангелието, които хвърлят семената на вярата в душите на хората, вече не могат да видят как точно тези семена израстват в класове, които накрая ще бъдат пожънати и събрани в Божието царство. Всяко безпокойство от страна на земеделеца, докато семето е в земята, е напълно излишно. По същия начин и апостолите, които в по-голямата си част са били галилеяни и поради това са били склонни да вземат особени мерки от своя страна за разширяването на Божието Царство, трябвало да бъдат спокойни и да не се тревожат при мисълта какво ще се случи с проповядваното от тях Христово учение. В подходящото време, с Божията помощ, то ще даде плод и ще бъде полезно – това е основната мисъл на притчата.