„Нова заповед“. Подобно на баща, който се разделя с децата си, Христос дава на учениците Си последни напътствия. Най-напред Той им дава най-важната заповед, която те са длъжни да спазват – заповедта за взаимната любов. Христос нарича тази заповед за любовта “нова” не защото преди това не ги е учил да се обичат един друг, а защото говори тук като Цар, който установява Своето Царство. Неговото ново Царство се основава и на нови начала – и преди всичко на любовта, която оттук нататък в Христовото Царство става основен закон на живот на членовете на това Царство.
В другите, земни, човешки царства като основни държавни закони са установени други принципи, и най-вече принципът на държавния егоизъм, в името на който е жертвана всяка човешка личност. В Христовото Царство обаче няма място за подобно начало и личността запазва всички свои законни права като образ и подобие на Бога. Освен това заповедта за любовта, която Христос дава тук, е нова дори по отношение на заповедта за любовта, която е съществувала още в Стария Завет (Лев. 19:18), защото в Стария Завет тази заповед също не е имала значението на морален принцип, върху който да се изгражда цялата старозаветна етика. Още по-важно е, че Старият Завет е изисквал да обичаме “ближния си”, т.е. между хората е имало разделение: едни са били по-близки, други по-далечни. Но Господ тук говори не само за ближния, който трябва да бъде обичан, а изобщо за хората, които всички “близки” един до друг.
„да любите един друг“ означава, че сред Христовите последователи не може да има хора, които да не са ни близки, че трябва да обичаме всички като свои ближни. Някои тълкуватели са смятали, че новостта на Христовата заповед се състои и в степента на любовта, в нейната сила, стигаща до готовност за саможертва (“обичай ближния си повече от себе си”, тълкували древните гръцки и някои нови тълкуватели). Но едва ли е възможно да се приеме подобно мнение, защото частицата “както” (καθώς) в израза “както Аз ви възлюбих”…” не означава степен, а по-скоро (срв. Иоан 17:2, 11) указва на нагласата на обичащия, което по своята основа – а не по степен, размер – трябва да се уподоби на нагласата, което е било в Христос (срв. Фил. 2:2).