Тук започва третата част на предговора, в която евангелистът определя по-точно идването на Логоса като въплъщение и изобразява пълнотата на спасението, което въплътилият се Логос е донесъл със Себе Си.
„И Словото стана плът“. Продължавайки словото за Логоса и Неговото появяване в света, евангелистът казва, че Логосът е станал плът, т. е. човек (изразът „плът” обикновено в Свещеното Писание обозначава човек в пълния смисъл на тази дума – с тяло и душа (Срв. Бит. 6:13; Ис. 40:5 и др.). При това обаче евангелистът ни най-малко не намеква, че с въплъщението Си Словото е претърпяло някакво умаляване на Своята Божествена природа. Умаляването е засягало само „формата“ на съществуване, а не същността. Логосът е бил и е останал Бог с всички Божески свойства, и Божията и човешката природа в Него са пребивавали неслято и неделимо.
„И живя между нас“. Приелият човешка плът Логос е живял, т. е. пребивавал е и между апостолите, към които евангелистът причислява и себе си. Говорейки, че Логосът е живял (έσκήνωσε) с апостолите, евангелистът иска да каже, че по този начин се е изпълнило обещанието на Бога да пребивава с хората (Иез. 37:27; Иез. 43:9 и др.)
„Пълно с благодат и истина“. Тези думи трябва да стоят в самия край на стиха, както в гръцкия и славянския текст.
„И ние видяхме славата Му“. По-точно: ние съзерцавахме, гледахме с удивление, благоговение (έθεασάμεθα) славата Му, т. е. на въплътилия се Логос. Славата Му се е откривала най-вече в Неговите чудеса, напр. в преображението, което се удостоили да видят само трима апостоли и между тях Йоан, а също в учението и дори в самото Му понизяване.
Слава като на Единороден от Отца, т. е. такава слава, каквато Той е трябвало да има като Единствен Син Божи, имащ несравнимо по-голям дял, отколкото другите Божии чеда, станали такива по благодат. Изразът „от Отца” (παρά πατρός) не може да се отнася към думата „единороден” (тогава би бил поставен вместо предлога παρά предлогът εκ). Този израз определя „славата”, която имал Логосът: тази слава е получена от Него от Отца.
„Пълно с благодат и истина“. В гръцкия текст изразът „пълно” (πλήρης) не е съгласуван с най-близкото съществително „слава“, а също не е съгласуван и с местоимението „Му“. Независимо от това, най-естествено е този израз да се отнася към местоимението „Му“, а и от граматическа страна такова съгласуване няма да изглежда странно, тъй като при гърците (около времето на Раждането на Христос) думата πλήρης често се е употребявала като несклоняема (Холцман с. 45). По този начин Логосът тук е назован пълен с благодат, т. е. с божествена любов и милосърдие към хората, и истина, която се е проявила и в Неговото учение и живот, в който не е имало нищо привидно, а всичко е било действително, тъй че словото е било винаги съгласувано с делото.