Нека видим как тази притча може да бъде разбирана, когато се отнася изобщо към светеца и грешника. Ясно е, че образът на по-стария син в притчата не съответства на достойнството на праведника. Читателят недоумява: защо праведникът завижда на спасението на грешника и се изпълва с такъв гняв, който не е укротен нито от съчувствие към брата, нито от молбите на бащата, нито от веселието на целия дом?

Ще отговорим накратко: всяка праведност на този свят в сравнение с Божията правда не е праведност. Защото, както в сравнение с греховете на Йерусалим Содом бива признат за праведен – не защото сам по себе си е бил праведен, а защото пред по-големите грехове неговите грехове са станали по-малки, така и всяка праведност на всички човеци е несравнима с Божията правда.

А Павел, който казва: „И тъй, които сме съвършени, така да мислим“ (Фил. 3:15), на друго място изповядва и възкликва: „Каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога. Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Рим. 11:33). И на друго място: „Отчасти знаем и отчасти пророчестваме“ и „сега виждаме като през огледало, гадателно“ (1 Кор. 13:9, 12). А към римляните казва: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това смъртно тяло?“ (Рим. 7:24).

От всичко това узнаваме, че съвършената праведност принадлежи единствено на Бога. Той прави Своето слънце да сияе над праведни и неправедни; изпраща ранен и късен дъжд и за заслужаващите, и за незаслужаващите. Той призовава на сватбата от нивите, площадите и улиците, но някои, които вече се намират на брачната вечеря и сякаш са в безопасност, изгонва навън. Той търси и намира овцата, която не е могла или не е искала сама да се върне като каещия се син, и когато я намери, я донася обратно на раменете Си. Защото тя много се е уморила по време на своето блуждаене.