Законът, забраняващ човекоубийството, допуска изключение, но такова, което още повече укрепва неговата сила, възпирайки нарушението му чрез страха от съответно (съразмерно) възмездие. Това допускане ясно изразява духа и същността на старозаветната нравственост, която изисква „око за око, зъб за зъб, живот за живот“ (Изх. 21:24; Лев. 24:20; 2 Цар. 1:16). Тук се намира и основанието на древния обичай на кръвното отмъщение, културен отзвук от който, в известна степен, могат да се видят и в по-късни практики като дуелите.

Християнството обаче, внесло в света нови хуманни начала, отдавна е осъдило подобна практика: както неволният, така и дори съзнателният убиец не трябва да бъде умъртвяван, а по възможност поправян и връщан към истински човешки живот.

„Защото човекът е създаден по образ Божи.“

Това е вътрешното и най-дълбоко основание, поради което убийството на човек е особено тежко престъпление. Сътворяването на човека по Божи образ го поставя в особено духовно сродство със самия Бог и прави неговата личност свещена и неприкосновена. Поради това никой, дори самият човек, няма право да посяга на човешкия живот, чийто единствен разпоредител е Бог, Който го е дарувал.

В тези думи е важно да се отбележи, първо, че тук косвено се потвърждава различието между „образ“ и „подобие“, и второ – че наличието на Божия образ не се отрича и в падналия човек.