Още от самото начало, в приветствието, апостолът очертава основното съдържание на следващите глави. Той казва за себе си, че е истински апостол Христов – нещо, което юдействащите християни, имащи влияние в Галатия, не искали да признаят – и че Христос предал Себе Си на смърт, за да изкупи хората от подчинението на настоящия лукав век. Тази мисъл апостолът изразява, отново имайки предвид юдействащите, които, може да се каже, омаловажавали подвига на Христос, като изтъквали необходимостта за спасението и от спазването на Моисеевия закон.

В първоначалната Църква „апостоли“ се наричали изобщо проповедниците на Евангелието, а не само учениците на Самия Христос. Юдействащите се опитвали да приравнят апостол Павел към обикновените проповедници, като твърдели, че той не е слушал Самия Христос и стои по-ниско от Дванадесетте. Затова Павел подчертава, че е апостол в пълния смисъл на думата, равен на всеки от тях.

Първо, той е избран „не от човеци“, т.е. не от други апостоли или от събрание на вярващи, както например били избрани Тит и Епафродит (2 Кор. 8:23; Фил. 2:25). Второ, той е призван „не чрез човек“, т.е. Христос не го е поставил в апостолско служение чрез посредничество, а Сам непосредствено го е призовал.

Все пак първопричина за своето призвание Павел посочва „Бога Отца, Който възкреси Христа от мъртвите“. Този факт той споменава, за да покаже, че зад него стои както Христос, така и Бог Отец: Христос го е призовал, а Отец е възкресил Христос и Го е поставил в състояние след възкресението Си отново да призовава апостоли.

Като казва, че Христос е „възкресен“ от Бога Отца (срв. Рим. 8:11), апостолът има предвид, че Христос действително е бил възкресен от Отца, тъй като като Богочовек Той във всичко поставял Себе Си в зависимост от Отца (Йоан 5:19). В същото време апостолът е напълно убеден, че Христос, като Бог, възкръснал и Сам (Рим. 4:25; 8:34).