Ще ни повярват ли другите, когато видят, че заради нас бащи погубват деца, братя – братя, и всичко се изпълва с убийства? Няма ли да ни прогонват отвсякъде като зли демони, като престъпници и унищожители на света, когато видят земята, изпълнена с кръвта на роднини и с подобни злодеяния?

Какъв ще бъде мирът, който ще дадем, влизайки в домовете, ако ги изпълним с толкова убийства? Дори и да бяхме много, а не дванадесет; дори и да не бяхме прости и неграмотни, а мъдреци и оратори, изкусни в словото; дори и да бяхме царе, с войски и много богатства – как бихме могли да убедим някого, като разпалваме междуособни войни и още по-тежки от тях?

Ако ние самите пренебрегваме собственото си спасение, кой друг ще ни послуша?

Но [апостолите] нищо подобно не помислиха, не казаха и не поискаха обяснение на тези заповеди, а само се съгласиха и се покориха. И в това беше не само тяхната добродетел, но и премъдростта на Учителя.

Защото виж как за всяка скръб Той намира и утешение! За онези, които няма да приемат, казва: „По-леко ще бъде на Содомската и Гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град“ (Мат. 10:15).

И тук отново, като каза: „Ще ви водят при управници и царе“, добавя: „заради Мене, за свидетелство пред тях и пред езичниците“. А да страдаш за Христа и за изобличение на езичниците не е малко утешение. (Беседи върху Матей, 33.3)