Да чуем какво се заповядва на изпратените проповедници: „Като вървите, проповядвайте, че се приближи Царството Небесно.“

Ако за това, възлюбени братя, Евангелието мълчеше, самият свят би извикал. Защото неговите развалини са неговият глас. Разрушаван от толкова сътресения, той се лиши от своята слава, сякаш ни показва най-близкото Царство, което идва след него. Този свят е горчив дори за онези, които го обичат. Самите му руини проповядват, че не бива да бъде обичан.

Защото, ако разрушена къща заплашва своя стопанин с падане, всеки, който живее в нея, трябва да избяга; и който я е обичал, докато е стояла здрава, още повече трябва да я напусне, когато пада.

И тъй, ако светът се руши, а ние го обгръщаме с любов, повече желаем да бъдем затиснати, отколкото да живеем в него. Понеже ние, които чрез любовта сме привързани към страстите на света, вече не се отделяме от неговите развалини.

Затова сега, когато виждаме всичко да се разрушава, лесно можем да отделим духа си от любовта към него. Но това е било много по-трудно тогава, когато [апостолите] са били изпратени да проповядват невидимото Небесно Царство, докато са виждали как всички земни царства процъфтяват и се разширяват. (Четиридесет омилии върху Евангелията, 4.2)