След като каза, че ние, вярващите в Христа, ако пожелаем, ставаме чеда Божии, евангелистът добавя и причината за това велико благо: „Искаш ли – казва – да узнаеш какво ни дарува това осиновение? Това, че Словото стана плът.“

Когато чуваш, че Словото стана плът, не мисли, че То е изоставило Своята собствена природа и се е превърнало в плът (защото тогава не би било Бог, ако се бе изменило и преобразило), а че, оставайки това, което е било, е станало онова, което не е било.

Оттук Аполинарий Лаодикийски извел ерес. Той учел, че Господ и Бог наш не възприел цялото човешко естество – тоест тяло с разумна и словесна душа, – а само плът без разумна душа. „Каква нужда – казвал той – имал Бог от душа, щом Неговото Божество управлявало тялото, както у нас душата управлява тялото?“ И смятал, че намира основание за това в думите: „Словото стана плът“. „Не е казал – твърдял той – че Словото стана човек, а ‘плът’; следователно То не е приело разумна душа, а само безсловесна плът.“

Но този нещастник не знаел, че Писанието често назовава цялото чрез част. Например, когато иска да спомене целия човек, го нарича с частта „душа“: „всяка душа, която не се обреже, ще бъде изтребена“ (Бит. 17:14) – вместо „всеки човек“. Също така Писанието нарича целия човек „плът“, когато казва: „и ще види всяка плът спасението Божие“ (Ис. 40:5). Тук е трябвало да се каже „всеки човек“, но е употребено „плът“.

Така и евангелистът, вместо да каже „Словото стана човек“, казва „Словото стана плът“, назовавайки човека, състоящ се от душа и тяло, чрез една от частите му. А понеже плътта е напълно чужда на Божественото естество, евангелистът вероятно я споменава, за да покаже необикновеното снизхождение Божие – за да се удивим на неизказаното Му човеколюбие, по което Той заради нашето спасение прие върху Себе Си онова, което е напълно различно и чуждо на собствената Му природа – именно плътта. Защото душата има някакво сродство с Бога, а плътта – никакво.

Затова мисля, че евангелистът употребява тук само името „плът“ не защото душата не е била възприета, а за да подчертае колко чудно и страшно е това тайнство. Защото ако въплътеното Слово не бе приело човешка душа, нашите души не биха били изцелени; понеже това, което не е прието, не е и осветено. И колко нелепо би било! Първо се разболя душата (защото тя в рая се поддаде на думите на змията и се измами, а след нея и тялото), а да бъде приета, осветена и изцелена само плътта, слугинята, а господарката – душата – да остане неприета и неизцелена!

Нека Аполинарий да заблуждава. А ние, когато чуваме, че Словото стана плът, вярваме, че То стана съвършен Човек – защото Писанието има обичай да нарича човека чрез една от частите му – плът или душа.

С това изречение се опровергава и Несторий. Той учел, че не Сам Бог Слово е станал Човек, заченат от пречистите кърви на светата Дева, а че Девата родила човек, който, украсен с всякаква добродетел, приел в себе си Словото Божие, съединило се с него и даващо му власт над нечистите духове; и така говорел за двама синове – единият син на Девата, човекът Иисус, а другият – Син Божий, съединен с този човек неразделно, но по благодат, отношение и любов.

Но ако той искаше, щеше да чуе какво казва този блажен евангелист: „Словото стана плът“. Не е ли ясно изобличението? Самото Слово стана Човек. Евангелистът не казва: „Словото, намерило човек, се съедини с него“, а „Само То стана Човек“.

С това изречение се опровергават и Евтихий, и Валентин, и Манес, които твърдели, че Словото Божие се явило призрачно. Нека чуят, че Словото „стана“ плът; не е казано, че се „представи“ или „показа“ като плът, а че стана плът истинно и по същество, а не привидно. Защото е нелепо да вярваме, че Синът Божий, Който по същество и по име е Истина (Йоан 14:6), би излъгал в Своето въчовечаване. А привидното явяване неизбежно би довело до такъв извод.

“и живя с нас”

Понеже евангелистът по-горе каза, че Словото стана плът, за да не помисли някой, че Христос накрая е станал едно-единствено естество, той добавя: „и обитаваше между нас“ (ἐσκήνωσεν), за да покаже двете естества – едното наше, а другото на Словото. Защото както обиталището е от едно естество, а обитаващият в него – от друго, така и когато се казва, че Словото е пребивавало в нас, тоест в нашето естество, трябва да се разбира, че Неговото Естество е различно от нашето. Нека се засрамят арменците, които почитат едно естество.

И тъй, с думите „Словото стана плът“ научаваме, че Самото Слово стана Човек и, бидейки Син Божий, стана и син на жена, която поради това с право се нарича Богородица, понеже роди Бога по плът. А с думите „пребиваваше между нас“ се научаваме да вярваме, че в единия Христос има две Естества. Защото макар Той да е един по Ипостас, или по Лице, по Естество е двояк – Бог и Човек; а божественото и човешкото естество не могат да бъдат едно, макар и да се съзерцават в един Христос.

“пълно с благодат и истина”,

защото всичко, което пророците и сам Моисей говореха и вършеха, беше образ и предобраз, а онова, което Христос говореше и вършеше, беше изпълнено с истина, понеже Той Сам е благодат и истина и ги дарява на другите.

Къде видяха тази слава? Може да се мисли, че апостолите я видяха на планината Тавор; но справедливо е да се разбира, че те я видяха не само там, а във всичко, което Той говореше и вършеше.