След като изобразява величието на апостолското служение, към което е призован от Бога, Павел започва да говори за рязкото противоречие между това вътрешно величие и външното му унизено положение. Преди всичко той посочва целта, с която Бог е допуснал това спрямо Своя верен служител.

„Това съкровище“, т.е. вътрешното духовно богатство, славата на благовестието и благодатта на апостолското служение.

„носим“ – апостолът говори за себе си и за своето служение.

„в глинени съдове“, т.е. в немощното и тленно човешко тяло, което по външен вид е слабо и крехко. И самият ап. Павел не се отличавал с представителна външност (срв. 2 Кор. 12:7 и сл.; Гал. 6:14).

„преизобилната сила“, т.е. неизтощимата духовна енергия и постоянство, с които Павел извършвал своето служение.

„да се отдава на Бога, а не на нас“ – целият свят трябва да разбере, че тази духовна мощ произлиза от Бога, а не от самия Павел.

Така външната немощ на апостола не отменя неговото величие, а напротив – разкрива източника на силата му: Божествената благодат.