За съдии в Римската империя се назначавали хора, които изповядвали държавната религия, тоест езичници. Макар че тези съдии съдели според утвърдените обичаи на римското право, апостолът ги нарича „нечестиви“, по-точно: „неправедни“ (ἄδικα), защото в действителност не познавали по-висшата, Христова правда.

Апостолът смята за християните подходящ само онзи съд, който се състои от християни; следователно не официален държавен съд, а посреднически, когато спорът се решава чрез обръщане към уважаван човек от собствената общност.

Християните се наричат „светии“ не като отделни личности, а като членове на светата Христова Църква: от тях се очаква да имат разбиране за по-висшите цели на живота и за правилните човешки отношения.

Коринтяните вероятно са се обръщали към езическите съдии по стар навик и защото били убедени, че римският съдия ще разгледа делото им по-добре. Но апостолът не желае в християнския живот да се въвеждат чрез съдебни решения норми, чужди на християнството (например при разглеждане на спорове между господари и роби).

Това обаче не пречело на апостола да изисква християните да се подчиняват на езическите власти и, съответно, на съдиите, когато последните имали определени изисквания към тях като към граждани на държавата (Рим. 13:1–3).