Тук е изразена същата мисъл, но в по-силна форма – за дълбокото несъответствие между действията на човешката свобода и плановете на Божия промисъл, както и за желанието на Всемогъщия да премахне тази дисхармония.

При това печалната участ на човека, по присъдата на Божия съд, трябвало да бъде споделена и от целия заобикалящ го свят на живите създания, понеже според Писанието между съдбата на човека и живота на природата съществува най-тясна нравствена връзка. Затова падението и въздигането на човека се отразява по съответен начин и върху цялата останала твар.

И това, строго погледнато, не е било пълно изтребление на човечеството (защото праведният Ной и семейството му се спасиха и от тях то бе възродено), а унищожаване на царуващото на земята зло, чрез омиването му във водите на всемирния потоп (3 Езд. 3:8–9; 1 Петр. 3:20–21).