Очевидно тук имаме продължение на предходния разказ: там беше посочен самият факт, а тук се дава неговата оценка. И щом в този текст действащите лица ясно са наречени хора, то именно те, а не ангели, са визирани и в предишния пасаж.

По-специално думите от библейския текст „Моят Дух“ съдържат указание или към вътрешното, духовно естество на човешката природа (с едно неявно позоваване на историята за сътворението на човека – Бит. 2:7), или, което е още по-вероятно, към Светия Дух като творчески принцип на всякакъв живот изобщо (Бит. 1:2) и особено на религиозно-етическия живот.

Пренебрежението към Него е именно онази хула против Светия Дух, която според думите на Спасителя е един от най-тежките, смъртоносни грехове (Марк 3:29), тъй като изразява такава степен на греховно закоравяване, при която става психологически невъзможно каквото и да е нравствено поправяне.

“защото са плът”. Ето я причината, поради която хората пренебрегнаха Божествения Дух и заслужиха наказание. Първата дума в тази фраза архим. Филарет превежда по-точно като „в заблуждението си“ – очевидно библейският автор отново посочва беззаконното общуване на ситите с каинитите.

Тъй като, встъпвайки в такива бракове, хората свидетелстваха за упадъка у тях на висшите, духовните стремежи и за господството на ниските, плътските, то и самите те сякаш се превръщаха в тази груба плът, която в езика на Свещеното Писание служи като синоним на всичко низко, материално и греховно.

“нека дните им бъдат сто и двайсет години”. Тези думи не бива да се разбират в смисъл, че човешкият живот бил съкратен до предел от сто и двадесет години (както тълкува Йосиф Флавий, Древности 1, 3, 2), защото е сигурно известно, че още дълго време и след потопа хората са живеели повече от 120 години, достигайки понякога дори до 500.

Следователно в тези думи трябва да се вижда определеният от Бога срок за покаяние и поправяне на човечеството, през който праведният Ной пророкувал за предстоящия потоп и извършвал приготовления за него (1 Петр. 3:20).