Тук апостолът обръща с мисълта си към първите времена и размишлява за древното Божие домостроителство — от самото начало на света до настоящите събития, и като вижда как по най-разнообразен начин Бог е устройвал всичко, той изпада в удивление и възкликва. Той уверява слушателите си, че онова, за което току-що е говорил, несъмнено ще се изпълни. Ако то не можеше напълно да се осъществи, той не би възкликнал с такова възхищение и благоговение.

Той знае, че това е дълбочина, но каква именно дълбочина — не знае. Тези думи са на човек, който се удивлява, но не на такъв, който всичко разбира.

Изпълнен с благоговейно удивление пред Божията благост, апостолът я възхвалява с двете най-силни думи, които намира — „богатство“ и „дълбочина“. Той се изумява, че Бог не само е пожелал, но и е могъл да извърши всичко това — да постигне противоположни неща чрез Своите действия.

„Колко непостижими са Неговите съдби“ — тоест, не само че е невъзможно да се обхванат, но дори и да се изследват напълно. „И неизследими са пътищата Му“ — това значи: неизследими са Неговите начини на домостроителството, защото не само не можем да ги разберем напълно, но дори и да ги проследим докрай.

И аз, казва апостолът, не съм открил всичко, а само малка част, далеч не цялото; единствено Бог напълно познава Своите дела.