Преди да пристъпи към въпроса за неверието на юдеите, апостолът смята за нужно да подчертае, че той съвсем не е враг на Израил, каквито често биват отстъпниците. Напротив, той обича и цени своя народ и би бил готов да пожертва личното си щастие за неговото спасение, защото отхвърлянето на Израил причинява дълбока скръб на сърцето му.

Апостолът най-напред заявява, че всичко, което ще каже по-нататък за евреите, е истина, тъй като той не може да лъже, живеейки в най-тясно общение с Христос. Освен това и съвестта му свидетелства за същото – че апостолът говори от свое име („аз“), а неговата съвест не може да го заблуждава, понеже тя звучи в Светия Дух, т.е. ръководена е не от плътски интереси, а от висшето и безпристрастно начало – Светия Дух, Който живее във вярващите.

Макар съвестта на Павел да не може непосредствено да свидетелства пред читателите на посланието, самият факт, че той се позовава на нея, показва, че тя не би му позволила да изрече неистина. Апостолът говори за свидетелството на съвестта, за да подчертае, че е проверил истинността на думите си в дълбините на своята съвест.