Апостолът доказва, че копнежът на вярващите по осиновението се проявява именно чрез тяхната надежда.

“нашето спасение е в надежда”. Спасението, от една страна вече е факт (спасени сме – ἐσώθημεν, аорист), но от друга страна пълното спасение все още остава предмет на нашата надежда.

“надеждата за онова, което се вижда”. По-точно е (както е в гръцкия и славянския текст): „надежда, която вече се вижда“ (т.е. когато предметът на надеждата вече е пред очите). Такава „надежда“ не може да се нарече надежда. С това апостолът иска да каже на християните, които са били недоволни от своето сегашно положение: „Вие високо цените християнската надежда. Тя е една от трите най-важни добродетели (1Кор. 13:13). Но как тогава искате още тук, на земята, да получите пълното изкупление? Ако беше така, вие бихте се лишили от самата надежда – щяхте да сложите край на всяко очакване за по-добро бъдеще. Но ето, сега вие имате надежда, не се отказвате от нея, и именно с това свидетелствате, че очаквате още нещо в бъдеще, че нещо тук и сега ви липсва .“