Апостолът казал много неща, които биха могли да изглеждат като обвинение срещу закона: например – „грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта“ (Рим. 6:14); или: „законът биде привнесен, за да се умножи престъплението“ (Рим. 5:20); и още: „по старата буква“ (Рим. 7:6). Затова, за да отстрани подобно подозрение, той поставя възражение под формата на въпрос: „Какво да кажем тогава? Нима законът е грях?“

След това веднага дава отговор. Първо отрицателен, както обикновено прави, когато става дума за нещо крайно нелепо. А после привежда и доказателства. „Законът не е грях, казва той, а указател за греха. Аз не бих познал, що е пожелание, ако законът не беше казал: не пожелавай.“

Но възниква въпрос: как тогава настъпил потопът? Как е изгорен Содом, ако преди закона хората не са знаели, че пожеланието е зло? Знаели са и тогава, но не в такава сила, защото пожеланието не е било още усилено. Затова и съзнанието за него не е било толкова ясно, както стана след даването на закона. Първоначално хората познаваха пожеланието само чрез естествения закон, а по-късно и чрез писания закон. Именно тогава то се превърна в основание за по-голямо осъждане. Но това не дойде от учението на закона, а от безгрижието на онези, които не обръщаха внимание на неговите предписания – както апостолът ще покаже и по-нататък.