Апостолът, според вътрешния човек, се съгласява с изискванията на Божия закон. Но това съгласие не може да се осъществи на дело, защото среща сериозна пречка – „закона в моите членове“.

„вътрешният човек“, както личи от 23-ия стих, апостолът отъждествява с „ума“ (νους). Под ум той разбира не само способността да различава истина и лъжа, добро и зло, но и нравственото чувство, което привлича човека към изпълнение на Божия закон и дори намира радост в него. Павел нарича ума „вътрешен човек“, защото когато грехът властва над „външния човек“, т.е. над плътта, тази вътрешна сила остава скрита и не може да се прояви навън.