Тези два библейски стиха, известни като „песента на Ламех“, представляват най-древния запазен паметник на семитската поезия, защото в тях за първи път се срещаме с характерния ѝ белег — паралелизма на мисли и строфи. „В цялата световна литература няма паметник по-древен от този откъс семитска поезия“ — казва един учен от полуотрицателната школа (Ленорман).

И рече Ламех на жените си: Ада и Цила! чуйте гласа ми; жени Ламехови! послушайте думите ми:

Това е типичен за еврейската поезия пример на паралелизъм на мисълта, т.е. повторение на една и съща идея, но с различни думи.

аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило;

и тук отново се повтаря една и съща мисъл, макар и с известни вариации.

Много по-труден е въпросът в какъв смисъл да се разбира цялата тази реч на Ламех към неговите жени относно някакво, уж извършено от него убийство. Дали тя е изречена във въпросителна форма, в смисъл: „Нима аз убих мъж… и момък?“; или в утвърдителна — като за вече свършен факт на двойно убийство; или пък в предположителна форма — „ще убия всеки, който ми застане на пътя, било то зрял мъж или млад момък“.

Повечето съвременни тълкуватели клонят към последното решение, като намират, че тук миналото време на глагола „убих“ е употребено вместо бъдеще, за да се изрази сигурността за изпълнението на действието: „несъмнено ще убия, все едно че вече съм убил“ — така дръзко и хвалебствено говори за себе си Ламех.

Така цялата песен на Ламех придобива значението на победен химн на меча. Възхитен от смъртоносното изобретение на своя син Тувалкаин, Ламех като че ли пристъпва към своите жени и, размахвайки страховитото оръжие, надменно се хвали пред тях с тази нова културна победа, която му осигурява положението на деспот и властелин.

„Ще убия всеки, било почтен и зрял мъж, било лекомислен юноша, ако дръзне да ми нанесе дори най-малкото оскърбление. И ако Бог за смъртта на Каин обеща да въздаде седмократно, то аз, въоръжен със страховитото изобретение на своя син, ще мога седемдесет пъти по-добре да се застъпя за себе си!“

Така „най-древният от достигналите до нас паметници на поезията — възпроизведената в Библията кървава песен на внука на Каин, Ламех, не е породена от  материална нужда, а от дива злоба и свирепо високомерие“, отбелязва, в противовес на позитивистите, нашият известен философ-богослов В. С. Соловьов.