Макар апостолът решително да отхвърля и осъжда самозаблуждението и претенцията за пълна безгрешност, той едновременно с това дава отговор на естествено възникващия въпрос:

Как да се съвмести греховното състояние на християнина с необходимото изискване за общение с Бога, Който е светлина?

Отговорът на този въпрос апостолът дава в стих 9, където показва, че необходимото условие за общението ни с Бога, въпреки нашата несъмнена греховност, е изповедта на греховете – т.е. открито, решително и настойчиво признаване на нашите грехове: ἐὰν ὁμολογῶμεν τὰς ἁμαρτίας ἡμῶν – изповед не просто на някаква обща греховност, а на конкретни грехове, ясно осъзнати като дела на тъмнината.

Че изповедта на греховете не може да се ограничи само до вътрешно съзнание, а трябва да бъде съпроводена с външна изповед, открито самоукоряване пред Бога и пред свидетел, поставен от Него да връзва и развързва грехове (Йоан 20:22–23), се подразбира още от смисъла и новозаветната употреба на глагола ὁμολογεῖν, който включва в себе си идеята за външно изказване пред другите (срв. Мат. 10:32–33; Йоан 1:20).

„Колко голямо е доброто, което произтича от изповедта,
се вижда от следните думи: „Кажи ти пръв греховете си, за да се оправдаеш“ (Ис. 43:26) (блаж. Теофилакт).

Когато изпълним това необходимо условие – да изповядаме греховете си, Бог, според уверението на апостола, със сигурност ще ни прости (в слав. текст: „ще остави греховете ни“) и ще очисти вътрешно грешника от всяка неправда –
„ще ни очисти от всяка неправда“.

В това действие се проявяват и Божията вярност, и Неговата праведност: „Когато се казва, че Бог е верен, това значи, че Той е истинен. Защото думата „верен“ не се отнася само за онзи, комуто е поверено нещо, а и за онзи, който по собствената си вярност може да прави и другите верни.
В този смисъл Бог е верен. А когато се казва, че Той е праведен, това означава, че Той не отблъсква никого, който идва при Него – колкото и грешен да е той (срв. Йоан 6:37)
(блаж. Теофилакт).