Всяко добро дело, извършено заради Бога, е добро във всяко отношение. А делата, за които не е ясно, че са добри във всичко и за всеки, се вършат заради човека, както показва и разглежданата тук ситуация.

Ето, например, тези, които строят мавзолеи или украсяват църкви – на пръв поглед, извършват нещо добро. Но ако те подражават на Божията праведност, ако от тяхното добро има полза за бедните, ако не извършват насилие на други, тогава е очевидно, че действат за Божия слава.

Ако обаче не се ръководят от Божията правда, ако бедните не се зарадват от тяхното „добро“, ако чрез насилие и хитрост вземат от другите, за да извършат дарението си, тогава кой глупак не би разбрал, че го правят за показ пред хората, а не за Божия слава?

Тези, които строят гробници, постъпват праведно само тогава, ако се грижат и за това бедните да не пострадат.
Защото мъчениците няма да се зарадват, ако бъдат почетени с дарове, за които бедните са проливали сълзи.

Каква е тази справедливост – да принасяш дарове на мъртвите, като обираш живите? Или да проливаш кръвта на бедните и да я предлагаш на Бога?

Да постъпваш така не значи да принасяш жертва на Бога, а да се опитваш да Го направиш съюзник на собственото си насилие.

Защото да знаеш, че дарът е придобит с грях и въпреки това да го приемеш, означава да участваш в самия грях.

PG 56:885-86.