В противоположност на тъжната участ на невярващите и отхвърлените, апостолът с ярки щрихи очертава призванието и предназначение на вярващите – онези, за които Христос наистина е крайъгълният и скъпоценен камък. Тези образи той заимства от Стария Завет – отчасти от закона на Моисей (Изх. 19:5–6; Втор. 7:6), отчасти от пророците (Ос. 1:6, 8; 2:23–24), използвайки за християните изрази като: „избран род“, „царствено свещенство“ (срв. Откр. 1:6; 5:10), „свят народ“, „народ, придобит за притежание“ – всички тези почетни наименования, отнасяни по-рано до Израил, придобиват още по-дълбок смисъл, когато се отнасят към християните, изкупени с кръвта на Божия Син. Така възвеличени и обогатени с благодат, християните имат възвишена цел в живота – да възвестяват съвършенствата на Онзи, Който ги е призовал – Бога. „На това учи Сам Господ, когато казва: ‘Тъй да светне светлината ви пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец Небесен’“ (Мат. 5:16). Защото всичко е Божие творение, но Божие притежание са само онези, които са се удостоили с това чрез своята добродетел (блаж. Теофилакт).