Човек, извършил голям грях, е готов да извърши и още по-голям, защото вече не храни надежда в Бога, както е казано при Соломон: „С идването на нечестивия идва и презрението“ (Притчи 18:3). Както болен човек, докато страданията му са тежки, все още се надява на изцеление и се въздържа от вредна храна, така и човек, който осъзнава, че е неизлечим, няма да се ограничава.

Също и човек, който греши умерено, още се надява на спасение и се въздържа, доколкото може, от нови грехове. Но ако поради тежестта на извършените грехове изгуби надежда, вече няма да се съмнява, че е свързан със съда Божий. Жалък неук човек! Както има степени на наказание за злото – и всеки получава дължимото според тежестта на извършеното зло – така има и степени на слава за доброто, когато всеки се удостоява със слава, съразмерна на делата му.

Първосвещениците от Стария Завет, които вече бяха загубили надежда в Бога, понеже се бяха изпълнили с всякакво зло, вдигнаха ръка срещу Самия Бог (понеже знаеха, че Христос е Син Божий) и вече не се въздържаха от злото.

Струва ли ти се това удивително? Всеки зъл човек, когато приложи волята си, вдига ръка срещу Бога и Го убива. Който не се спира да предизвика Божия гняв, тъпче Неговите заповеди, презира Неговото име, хули Го, роптае против Бога, с недоволно лице гледа към небето, с гняв сочи към Него – ако можеше, би Го убил, за да може да греши безнаказано.