Обръщайки се отново към онези, които по-рано нарече прелюбодейци, грешници и двоедушни, но сега с любов наричайки ги „братя“, апостолът ги предупреждава, че злословието и осъждане на ближния (ср. Мат. 7:1 и сл.) е недопустим порок за една християнска община.

Този порок е несъвместим с християнството най-малкото поради факта, че е в пълно противоречие със смирението – добродетелта, за която апостолът току-що говори (Иак. 4:10) като основа на правилното отношение към Бога. Злословието винаги е грях, но е още по-осъдително, когато е насочено срещу събрат във вярата.

Апостолът разкрива и една още по-дълбока опасност от този грях – злословието и осъждането са изключително тежки, защото който злослови и съди своя брат, всъщност злослови и съди самия Закон – а именно царския Закон на любовта (Иак. 1:25; Иак. 2:8, 12). Чрез осъждането на ближния, християнинът не изпълнява, а нарушава този най-главен Закон и фактически го отрича.

Такъв християнин сякаш се поставя над Закона на любовта, обявявайки го за несправедлив или неприложим, и в някакъв смисъл узурпира правото да установява свой собствен закон. По този начин човек посяга върху правото на Бога – да дава Закон и да съди. Бог единствен е върховен Законодател и Съдия, Който със Своето всемогъщество е дарувал Закона и Който съди по него с абсолютна справедливост. Това Негово изключително право се потвърждава и от факта, че само Той има власт да спаси и да погуби (ст. 12, ср. Мат. 10:28).