Смисълът на първия цитат е труден и неясен за тълкувателите. Това затруднение произтича както от факта, че приведените в стих 5 думи като свидетелство на Писанието в буквален вид не се намират никъде в Стария Завет, така и от сложността на отделните думи и цялостния израз.

Несъмнено обаче, че и двата стиха (ст. 5 и 6) трябва да подкрепят мисълта на апостола в Иак. 4:4, че любовта към Бога и привързаността към света не са съвместими, макар всеки стих да прави това от различна гледна точка.

В гръцкия текст първия цитат гласи: “πρός φθόνον ἐπιποθεῖ τὸ πνεῦμα ὃ κατῴκησεν ἐν ἡμῖν”. Славянският превод „к зависти желает“ е неясен; Тук става дума за Бога, който ревностно обича духа на човека – онзи дух, който Той сам е вдъхнал в него (Бит. 2:7; Екл. 12:7). Тази последна мисъл се подразбира сама по себе си, ако вместо възприетото четене κατῴκησεν („всели се“, „обитава“), се приеме четенето на най-авторитетните кодекси (Синайския, Ватиканския, Александрийския и др.): κατῴκισεν („засели“, „всели“ – духа в човека).

В буквален вид такова място в Стария Завет не се среща; приведеният цитат представлява по-скоро обобщение на няколко старозаветни пасажа, говорещи за Бога като Ревнител (Изх. 6:3–7, 10:5; Втор. 5:9; Наум. 1:1; Зах. 8:2), за Твореца на човешкия дух (Бит. 2:7; Екл. 12:7) и за Неговото ревностно изискване човек да служи единствено на Него (Бит. 6:3–7). Въпреки липсата на точен старозаветен аналог, смисълът и връзката на текста с предходното и следващото са ясни.

„Бог, обичайки човешкия дух, сякаш ревнува за него по отношение на света; Той го обича не просто, а с ревност, с тревога, с бдителност, за да не би любимият да се прелъсти по света и да бъде увлечен от него. И когато този, когото Бог обича, се отвърне от света и сам започне да търси Бога, тогава Бог му дава още по-голяма благодат, щедро го обдарява със Своята благодат в награда за верността му в любовта към Него“ (еп. Михаил Лузин).