Както такова чисто словесно съчувствие не носи полза нито на страдащия, нито на самия изразяващ състрадание, така и вярата, която не е придружена от добри дела, съответстващи на нейната същност, е безполезна. Тя е лишена от вътрешна жизнена сила – призрачна и мъртва: ἡ πίστις, ἐὰν μὴ ἔχῃ ἔργα, νεκρά ἐστι καθ’ ἑαυτήν („вярата, ако няма дела, е мъртва сама по себе си“).

От последния израз в ст. 17 (καθ’ ἑαυτήν, слав. „о себе“) и от целия контекст на апостоловата реч става ясно, че добрите дела са неразривно свързани с вярата. Те произтичат от нея или израстват, подобно на плодове, които се раждат от жизнеспособен корен. Ако тези плодове липсват, което естествено се очаква от „дървото“ на вярата, това е ясен знак, че самият корен е изсъхнал и лишен от живителни сокове.

Следователно, делата са доказателството за жизнеността на вярата (ст. 17, срв. Иак. 2:26).