Апостолът вече е показал, че истинската вяра е не само необходима, но и неизбежно се изразява в действена любов към ближните, особено чрез помощ на нуждаещите се в различни обстоятелства (Иак. 1:27). Той също така подчертава решаващата роля на тази действена любов за оправданието на Божия съд (Иак. 2:13), като я представя не просто като морално изискване, а като същностен елемент на живата и истинска вяра.

Сега, от стих 14 до края на главата (включително стих 26), апостолът подробно разглежда същността на християнското благочестие, акцентирайки върху необходимостта от практическо осъществяване на вярата в ума и сърцето. Вяра, която не се проявява чрез съответстващи дела – които трябва естествено да произтичат от нея, както следствието от своята причина – е безполезна и мъртва (Иак. 2:17, 20, 26).

Апостолът поставя в основата на всички свои разсъждения основния принцип – макар и във въпросителна форма – че теоретичната вяра сама по себе си е недостатъчна за оправданието и спасението на човека.

Блажени Теофилакт пояснява: „Казва като че ли така: покажи ми дело, чрез което бих могъл да ти дам името вярващ, защото в делото се проявява вярата… Ако някой не докаже с дела, че е верен на Бога, такъв човек дори не бива да се нарича верен. Защото не е верен онзи, който просто нарича себе си Господен, а този, който обича Господа дотолкова, че за вярата в Него е готов дори на смърт.“